Стичаха се и прииждаха.
А тя бързаше, все по-силна, буйна и своенравна. Тяхната любов, подкрепа и енергия я правеха все по-горда и властна. Тя можеше да повлече всеки камък, всяко дърво, всяка твърда частица дръзнала да застане на пътя й. Никой завой не бе достатъчно остър за нея, с всеки скок красотата й нарастваше, с всяка капка от всеки приток силата й бликваше. Радостна, красива, буйна, целеустремена. Без дъх оставяща всеки погледнал я или заслушал се в нейният радостен рев. Шумът на свободата, крясъкът огласяваш радостта от безоковието. Няма, няма бетонни стени, няма нагрочени бентове. Има свобода, отворените обятия на майката природа, чиято благословия е да ти даде всичко, което има.
- Върви дъще, бягай, прииждай, бързай, откривай, обливай, завличай, привличай, играй си с мен, обгръщай ме, разбивай се и пак се сливай в буйната стихия. Цялата съм твоя, тази планина, този склон, тези дървета, всяка купчинка пръст и камъни. Аз съм твоята майка, аз се вия около теб, а ти ваеш в мен най-красивите завои и извивки.
А тя откликна радостно. Благодари на майка си с най-красивият скок, изрисува водопад и в него инкрустира хиляди дъги, напои с росата си дърветата наоколо целувайки нежно листата им. Сетне игриво се разклони, направи потоци, бързи и красиви. А те, от своя страна, напоиха още и още дървета. Освежиха и разкрасиха гората и тя живна от утолената жажда. И пак се събра, сбра всичките си деца. Потоците се вляха отново в едно, за да забързат, подемат и връхлетят във времето и пространството с цялата си опустошителна, решителна и всепоглъщаща сила.
Тя бързаше, бързаше, бързаше и оставяше без дъх само, тези които със страхопочитание я гледаха отстрани. А тя, тя дъх нямаше. Само душа, свободна, щастлива и огромна душа. Душата на силната, волна, буйна и свободна, но ненараняваща никого...планинска река. Реката, която може да убие всеки, но всъщност дава живот на всеки, който е в мир с нея.
Защото ако си в мир с природата, значи си жив!
Посвещава се на Демянишка река
Няма коментари:
Публикуване на коментар