Защо животните не плачат

- Татко, защо животните не плачат?


Проехтя някак от отвъдното.

Младият мъж надигна очи от своята книга и погледна малчугана със полуизсъхналите сълзи, като естествено не им обърна никакво внимание. “Малкият принц” (както обичаше да го нарича баба му, заради хубостта и любознателността му, и естествено заради това че за нея той бе едва ли не дар свише, все пак толкова го бе чакала), та малкия принц плачеше за щяло и нещяло. “Сигурно такъв му е периода” казваше си таткото успокоително. Но нека не занимавам читателя за какво плачеше, само би се отегчил, а все пак това е още началото на писанието ми.

- Амииии, ние хората плачем постоянно, а аз още не съм виждал животно да плаче. – допълни малкия след като не получи светкавичен отговор.

- Ето днес, например, видях как една котка се сби с друга и й взе храната. Победената изглеждаше тъжна, все пак бе изгубила обеда си, но не плака, просто се просна на земята, сложи муцуна върху лапите си и въздъхна тъжно. След това естествено заспа, но към това нямам въпроси.

- Ами, как да ти го обясня, синко. При животните е различно. Те нямат чувства, имат само инстинкти. Виждаш ли, те не изпитват любов или привързаност или пък приятелство, не се чувстват задължени или пък обидени. При тях всичко е борба, както между впрочем и при нас, то тяхната е за оцеляването и то чисто физическото такова. Животните знаят, че в един момент трябва да се махнат от родителите си, знаят точно кога, даже и не говорим за как, защото там няма опции. Знаят, че трябва да си намерят партньор, не защото им е самотно, или защото имат нужда от забавление, или им е скучно, а защото трябва да създадат поколение и да продължат съществуванието на вида си. Знаят, че трябва да се борят за храната си, за да не умрат. Знаят точно колко храна и м трябва и за колко време, и ако уловят повече отколкото им трябва и се наситят, просто я дават на другите от стадото. Знаят кой е по-силният от тях, инстинктивно го усещат или ако усетят сила във себе си, използват я, бият се дори до смърт, за да го победят. И всичко това правят, за да оживеят. Това е то, на тях не им трябва дом, охолство, трябва им просто дърво, което да ги пази с клоните си от дъжда или пък пещера или хралупа, която да ги скрие от студа. Не забравяй, синко че тези същества са били тук още преди нас и преди да създадем тези бетонни джунгли.

- А щастливи ли са, щом не тъжат?

- Ми отново стигаме до същото, те нямат чувства. Те не могат да изпитат щастие, просто знаят че нещата са се подредили така както трябва и че ще оцелеят.

- Ами тогава защо ние се водим мислещите, умните, интелигентните, привилегированите на тази планета след като животните живеят в мир със себе си, себеподобните си и всичко около тях. Без разочарование, без страх, без радостни подскачания и без тъжни въргаляния в калта.

- Защото мислим, синко, защото поставяме своите действия и чуждите под съмнение, защото сме си измислили думички като “добро” и “лошо”, “правилно” и “неправилно”, което всъщност е нечия чужда оценка за нас самите и нашите действия. Заради своите лутания в нашите собствени умове и души ние се водим мислещи същества.

- А има ли полза от това?

- Ох, надявам се. Надявам се синко, но и знам че всеки наш миг, който ние определяме като щастлив си заслужава, всяка искра в душите ни макар и платена със висока цена остава там във сърцата ни и ние сме благодарни, дори и за тези кратки мигове, наречи ги щастие, наречи ги усмивка… Факт е че сме се родили хора, и аз, и мама, и ти, и другите. И просто трябва да извървим пътя си – мислещ, страдащ, усмихнат и весел. Да вървим със високо вдигнати глави, да носим в себе си доброто, а и злото (ако не сме успели да го изхвърлим нейде) и да се мъчим да подражаваме на животните в тяхната чистота, в тяхната сила за борба, в тяхната нестихваща упоритост, в техния мир със всичко около тях и да си носим в себе си, синко, любовта и искрата за живот.

Малкият го погледна и реши, че нещо в цялата тази история “куца”, но реши да не мъчи човека повече, явно дотолкова му стигаха силите. “Е, може би още съм малък, както обичат да казват мама и татко.”

Обърна се и реши че иска да е вълк, и така две седмици. Ви, хапа и дращи известно време, после му омръзна и отново стана същият малък принц, но малко по-достоен, мъдър и пораснал. И естествено направи няколко бели, за да отбележи своето триумфално завръщане.

And they lived happily ever after...(did they?!)

п.п. а що е щастие?