Слънчогледите стояха с наведени глави сякаш ги беше срам от
залеза. А може би просто тъгуваха по отминаващия ден.
Истината е, че с всеки ден им тежеше все повече. Тежеше им
собственото бреме, онова което сами си произвеждаха, хранеха, подхранваха и
обичаха. Обичаха мястото си. То им даваше такава добра почва за развитие.
Разкриваше им такива добра гледка. Ето днес например в отсрещното поле два
щъркела чинно следваха едно голямо шумно нещо (хората му викат „комбайн”) и
чоплеха нещо в пръстта. Небето пък им рисуваше всеки ден, не, всеки миг
различни и невероятни картини, а понякога след като си вземеха душ си мечтаеха
да поиграят с онзи седемцветен полукръг.
В повечето случаи по-старите, или както казват хората,
по-зрелите слънчогледи първи заспиваха. Така да се каже, клюмваха им питите още
преди слънцето да се е скрило отзад. Младежите обаче оставаха с вирнати бодро
питки и дълго бърбореха.
- Аз си обичам родното поле. Тук има всичко, което ми е
нужно. Ни глад, ни жажда чувствам. И съм благодарен за всичко това –
разсъждаваше си на глас младия Слънчан.
- Не ме разбирай погрешно, Слънчане – обади се Яркапитка –
аз също обичам полето ни. Не мога обаче да не мечтая да видя всичко зад
хоризонта. Понякога даже ми се иска силен вятър да ме откъсне и да ме понесе
далече, далече от тук.
- Аз пък вярвам, че ще пътешествам чрез семето си –
замечтано каза Семо от южния склон – вярвам, че след като узрея достатъчно
вятърът ще понесе семената ми и аз чрез своите деца, внуци и правнуци ще
обиколя света.
- Аз пък имам още по-смела мечта, каза Лъчиста, понякога си
представям как полска мишка изяжда семената ми, а нея от своя страна я изяжда
сокол мишелов. Така моето желание да се превърна в хищна птица се сбъдва.
- Ти си луда и странна, защо просто не повярваш в
прераждането. То за мен е успокоението ни за всичко пропуснато в този живот.
- Луда и странна ме наречи, това си е моята фантазия. Така
аз си ги виждам нещата. И моля не забравяй, че нося душата на хищна птица J
- Абе вие, младите, докога ще бърборите? Ядоса се леля Слънча.
За тази кисела лелка от източния склон се носеха слухове
(чак до югозападния), че семките й били празни и затова е вечно с повехнало
настроение.
- Остави децата пък ти, не помниш ли как мечтаехме преди да
ни натежат питите. Как от зори до здрач смехът огласяше това поле. А днес
гледаме пръстта и се чудим кога ли ще ни окосят, за да махнем болката от врата.
- Госпожа Слънча може да не помни, но аз помня. Помня как в
шеги и закачки се влюбих в един красавец на западния склон. Ех, така бленувах
следобеда, тази съвършена пита, тези
страхотни листа!
- За мен ли говорите г-це Семия?
- Ами може и за вас, г-н Питин, но вие така и но пък вие не
сте показали да ме забелязвате така че… таз` моя страст загадка ще остане!
- О-о-о-о забелязах ви, но сутрин вие все така свенливо ми
обръщате гръб, а както знаете следобед имам важен ангажимент на запад.
- Хе-хе, така е, мили ми Питин изтече нашето време. Вече
виждаме само корените си, а и не сме за гледане, златните ни листа вече са ръждиво-кафяви.
- Оо аз смятам, че на вас времето много ви отива…
Постепенно бърборенето утихна. Господарят Слънце нежно
погали своите поданици и се отправи към другите полета където най-ранобудните
вече нервно потръпваха с листа чакайки изгрева.
А аз се наслаждавах на тази пасторална красота и се питах:
Като сме толкова велики, защо никоя жива твар не мечтае да
се превърне в човек?
