- Страх ме е!
…
- Страх ме е!
- От какво?
- Че ще ме отрежат.
Чувах резачките в далечината. Ярък, пронизващ, продължителен
звук. С вибрацията на убийство. Такъв звук, който от една страна не можех да
спра да слушам, а от друга страна се страхувах от момента, в който ще спре. Защото
спреше ли миг по-късно се чуваше пропукване на дънер и постепенното му
сгромолясване. Някъде по това време се присъединяваше и шума на всички изпочупени
клони. Другите дървета страдат и физически от смъртта на събрата си.
- Страх ме е!
Не знаех какво да отговоря на моя приятел. Може би наистина
много скоро и него щяха да отрежат. В този момент намразих себе си за
безсилието, което почувствах. Безсилието да спра убийството на гората. Изпитвах
сходните чувства и към компанията поръчала това „убийство“, че дори и към
бедните изпълнители на заповедите, че не правят нищо по въпроса.
Стиснах още по-силно ствола, който бях прегърнала. Усещах живителната
енергия, която пулсира по него. Извираше нейде от дълбините на земята,
навлизаше през корените с главоломната си любяща сила и целеустремено насищаше
цялата му същност. Ствола вибрираше, усещах енергията във вертикала. Беше толкова
силна, че достигаше до най-горното листенце на дървото. Стигаше за всичко в
него. Всяка частица се обливаше с любящата енергия, защото винаги е достатъчно.
Почувствах се като консуматор. Разбрах как, усещайки
енергията аз вече взимам от нея. Моя приятел, дървото, сякаш нямаше нищо против
това. Стоеше и даваше от тази енергия. Може би, защото не я беше поискало от
майката Природа. Тя просто му я даваше, защото знаеше, че то има нужда от нея. И
ето ме там, прегърнала дървото и взимайки от неговата енергия. Майката Земя
сякаш не разбра, че си има работа с паразит и просто леко засили силата на
енергията. Сега вече имаше и за двама ни. Започнах да преливам от радост,
благодарност, щастие. Усетих се истински жива. Кръвта във вените ми започна да
пулсира с честотата, която усетих преди миг в ствола.
- И знаеш ли защо ме е страх, че ще ме отрежат? Защото искам
да давам още и още. Толкова много хора минават от тук. Толкова малко се спират
да поговорят с мен, да ме прегърнат. А аз имам толкова много за даване. Толкова
много искам да дам. Всеки от вас, прегърналите ме, получава част от мен, усеща
природата, разбира същността ни. Ти можеш ли да предадеш тази енергия на
другите човеци, приятелю? Само така ще съм спокоен, дори и да ме отсекат. Кажи им,
че в земята има достатъчно любов и сила за всички. Просто трябва да седнат, да
се отпуснат, а може и ръце в пръстта да заровят. Любовта на майката Земя е към
всичко и всички. За нея всички сме равни.
- Ще им кажа, ще им покажа, ще им дам.
Събудих се.
