четвъртък, 8 ноември 2012 г.

Всичко ще бъде наред


Помниш ли? Помниш, как да не помниш.. Че нали заедно се тресяхме. Тресяхме и притеснявахме ще се сбъднат ли мечтите ни или не. Ще се осъществят ли бляновете ни? Стояхме в тъмното, сами със себе си спорехме. Сами на себе си наливахме акъл в главите си като си казвахме: Абе тебе лудост ли те обзе, как такава грандиозна мечта ще се сбъдне, та ти заслужаваш ли такива неща аджаба (последната дума на чист български). Ей такива приятни неща си причиняваме хората сами на себе си. А просто трябва да повярваме, че сме достойни за това щастие. Че и ние – обикновените хорица, заслужаваме тази участ да сме щастливи и усмихнати. Да крачим из улиците с усмивка на лице, че и в сърце, да тичаме през живота с души, крещящи от щастие. Понякога когато съм истински щастлива си представям как душата ми бяга с разперени ръце и крещи, и се смее на воля. Тича със всичките крайници във всички посоки, сеейки един щастлив хаос. Щастието кара душата ми да расте. Тя расте, расте, расте и в един момент става много по-голяма от тялото, та й се налага да излезе от него, да излети и отделяйки се от мен да сее щастие на другите. Обичам да ми е щастливо, обичам да ми пулсира душичката от щастие. Да тича, тича, тича…ехххххххххх
Но ти помниш, нали?! Помниш и онези моменти, в които не само, че не тичах, даже и не помръдвах. Когато душичката ми си изкопа онази голямата дупка, свря се в ъгъла й и даже не поглеждаше нагоре към светлината. Завря очичките надолу към черната земя и само влажната кал имаше значение за нея. Копаеше с очи още по-надълбоко и забравяше онова движение с главата нагоре. А колко по-лесно й беше тогава. Лесно, защото болката е по-лесна за разпознаване. Тъгата и тя ни е от спътниците в живота. Още от раждането си се научаваме да разпознаваме болката, тъгата. Те са верни спътници. През всичките тези години винаги са били на наше разположение. Винаги когато пожелаем са се отзовавали и са идвали при нас. Виж, щастието не е толкова добър приятел. Него не можеш го извика. То е като онези високопарни гости, които са винаги канени, но я дойдат я не на партито ти. И като дойдат, хем толкова много си ги чакал, хем не знаеш как да се държиш в тяхно присъствие. Чувстваш се като малко дете, което в своята възбуда не знае как да се държи, а весело и хаотично подскача и говори несвързаности.
Ех, ти помниш. Знам, че всичко помниш. Много добре си спомняш онези моменти когато калта вече не бе така уютна, когато видях сянката и осъзнах, че щом има сенки значи някъде има светлина. Защото, да, сенките се правят и от светлината. Когато започнах да драпам нагоре хлъзгайки се по влажната кал, но окрилена от вярата и новото си откритие, не чувствах ни болка ни отчаяние. Господи, колко трудно бе изкачването. Точно тогава осъзнах и колко дълбоко съм била слязла надолу. Но тази, тази екзалтация ме дърпаше нагоре. Онова чувство на възхита от новото откритие. Как, по дяволите, съм стояла толкова дълго време без да го видя? Но както някой наскоро каза „всяко нещо с времето си”. Все пак ние виждаме нещата когато сме готови за тях, когато мозъкът ни е готов да приеме тази информация. И ето, ти помниш, моят мозък прие информацията и се изкачи нагоре, нагоре, нагоре. И аз цялата – мозък, душа, сърце, тяло, срещнах … теб. Срещнах те и онемях. И както знаех, че винаги си била с мен, така и бях удивена от теб. Удивена от величието, силата ти, от красотата и обаятелността ти. От това колко близка те чувствам и как благоговея пред теб.
Помниш ли как се срещнахме? Там, по онова време. Аз и ти забързани – аз към…, а ти – в точно обратната посока. И… БАМ! Големият взрив, ама на практика. И ето ни, стоим и не знаем как да реагираме на нещо толкова голямо и силно. И ето ни – страх, уплах, пот, страст, предавам се, искам! И ето ни, толкова години по-късно. Лежим, тяло до тяло, хванали ръце и … мечтаем. Мечтаем за мечтите си. Мечтаем да се научим да вярваме в мечтите си. Да повярваме, че мечтите ни са осъществими и ние сме достойни за тях. Онези грандиозните нам мечти. Онези, които за някой са безинтересни, за други – великански, за трети – нищожни, а за нас – най-мечтаното нещо. Сега, след като имаме толкова време зад нас, искаме нещо заедно. Това е най-силната мечта, мечтата която мечтаеш с друг. Обичам да мечтая с теб. Обичам да се уча да вярвам, че мога да поискам още. И колкото и голямо да ми се струва това, аз съм голяма колкото него. Обичам с вплетени пръсти, да растем заедно и да ставаме големи колкото мечтите си. Обичам теб.
Коя си ти ли? Много хора се питат коя си ти, кой запълни живота ми? Кой ме кара да смятам, че „Всичко ще бъде наред”? Кой ме промени, окрили и разтвори така? Какво е туй нещо, дето знае и помни всяка секунда от моята съдба защото аз искам да споделя всичко. Защото ти си аз, a аз съм ти.
Коя си ти?
Ти си ЛЮБОВ!