Becoming Homo yogis / Да станеш Хомо Йогис

Becoming Homo yogis

Да станеш Хомо Йогис

за висшистите Треньор по йога, за среднистите - инструктор по йога,но преди всичко – човек (Homo, lat. – човек)

Преди да опиша промяната на личността от обикновено човешко същество, посещаващо йога занятия, в Хомо Йогис, за целите на изложението ще опиша що за същество е това. Личността е позната от далечни времена. Разбира се, праотците на Х. Йогис – Хомо Сапиенс и неговите разновидности са дали своето отражение в развитието на Х. Йогис и приликата с тях е видима. За невъоръжено око дори разлики липсват. Древния Х.Йогис е бил от мъжки пол, обитаващ колиба, измазана с кравешка тор, намираща се в Индия. В днешно време числеността и хабитата на Х. Йогис са значително променени. Счита се, че основната причина за промяната се корени във факта, че се допуска жени да претърпят тази метаморфоза. Днешният Х. Йогис често е от женски пол, обитава Европа, Америка и части на Азия. Може да бъде познат по специфичната постелка за йога, неотклонна част от неговото дясно рамо и в цветова гама най-добре съответстващи на личността (или любимия клин). Х. Йогис е с добре изправена стойка, благ поглед, дежурна, леко замечтана усмивка и около десетина травми на опорно-двигателния апарат, плюс прилежащите му мускули и сухожилия. Личността често проявява пресантиман към символа ОМ, шалварести гащи и/или шарени дрехи, като последното е считано от изследователите за основно доказателство за връзката между древния и днешния Х. Йогис. Множество накити (отново с ОМ-чета), но и мъниста също могат да спомогнат за разпознаването на този екземпляр, а около него се носи миризмата на ароматни клечки. Нормалната поза, в която ще снимате Йогис е поза Натарадж, Падмасана, Врикшасана, Ека Пада Раджакапотасана, различните вариации на Бакасана и други йогийски пози. Обикновено Х. Йогис не пребивава перманентно в тях, но щом види фотоапарат, освен усмивка веднага заема и някоя от горните. Ако Х. Йогис е избрал да бъде сниман в Падмасана, най-вероятно около него ще бъдат запалени от 3 до 7 и повече чаени свещи. (Припомням, че наскоро асоциацията на производителите на чаени свещи връчи благодарствена нота на световната йога асоциация като най-важен и основен клиент). Личността говори основно за йога (като се почне от асани, през очистителни практики, до кумбака), също така безмесно хранене (вегетарианство, веганство, суровоядство, в това число Аюрведа), неконвенционални козметични препарати и пътувания свързани с йога.

А пътувайки назад във времето можем да открием сведения за Хомо Йогис отпреди  6 хил. години преди Христа, като първи находки за съществуванието му са открити в древна Индия. Х. Йогис - праотец претърпява много метаморфози през вековете, подобно на своите предшественици и първоизточници. Тъй като всички сме писали есе (с отлични оценки) на тема "история на йога", няма да се спирам на миналите векове. Целта на днешното изложение е да презентирам  съвременния Х. Йогис и трансформациите през 21 век между Хомо Сапиенс и Х. Йогис.

Първи наченки на трансформация обикновено се наблюдават много преди основния процес да стартира, развие и завърши. Обикновено Хомо Сапиенс изпитва физическа и/или духовна болка. По препоръка на медицинско лице, по метода на ЕЖК (една жена каза) или по лични усещания той стига до йога студио по избор (или в района на местоживеене/месторабота). Уплашения Х. Сапиенс обикновено задава въпроси от типа на "С какви дрехи трябва да съм?", "Трябват ли ми маратонки?", "Ще пречи ли това, че нямам никаква гъвкавост?", "До къде трябва да мога да се навеждам напред, за да де занимавам с йога?", „ЙогаТа е спорт, нали? Защото доктора каза да спортувам.”. След като се престраши да се събуе и седне на постелката възникват въпроси като "Бях в цикъл предния път, стоях в свещ две дишания. Може ли това да е причина, че цикъла ми бе така кратък?", "Вече две седмици посещавам йога за начинаещи, няма ли най-сетне да застанем на стойка на глава?", „Не може ли просто да разучаваме лотос? Другите пози за какво са ни?”

Всяка личност има своите темпове на преобразуване, но разбира се трансформацията има своите характерни черти.

По време на първите няколко посещения инструкцията: „Нека затворим очи и се настроим за своя един час йога практика.” обикновения Х. Сапиенс разбира като „Постойте 3 секунди със затворени очи, след това, ако водещия мълчи, отворете първо едното око, след това го затворете и отворете другото око. Вижте другите какво правят.  „Защо всички мълчат?“, „Защо нищо не правят“. Ако всички продължават да са със затворени очи, затворете ги и вие, но започнете да се почесвате периодично по коляното, торса, лицето и т.н."

Много скоро след това Хомо Сапиенс чува странна музика звучаща от уредбата. Първо, нищо не разбира от това, което се пее там (Внимание! Смесено чувство! „Това хубаво ли е или лошо, че нищо не разбирам?!“). Второ, явно музиката е с азиатски произход, тъй като се чуват разни свирки и тъпани около пеещите. На Х. Сапиенс му става ясно, че "Ом" е голям пич, тъй като постоянно го споменават в песните, а и неговия приятел "Гугу" (или "Гуру", не се чува добре) също явно е на почит. Има и други големи пичове, но наистина е трудно да се определи "Намо" ли е или "Немо", затова Х. Сапиенс отказва да задълбава. Водещият часа постоянно му напомня да си следи дишането и да брои вдишванията и издишванията си, което първоначално му напомня за вица с мутрата дето постоянно бил със слушалки на ушите и като му ги махнали, умрял. Открили, че от слушалките звучал следния запис: Вдишай, издишай, вдишай, издишай…”. Та сега Хомо Сапиенс се чуди защо този човек отсреща постоянно му обяснява да диша, сякаш през изминалите години не го е правил.

Времето минава...

„Има нещо магично в музиката, която звучи от уредбата. Въобще не ми пука какво се пее, тези напеви ме успокояват. А ако не си изпея ОМ в началото на практиката, направо шавасана не ми се получава”…”Ама откога започнах да говоря така?”. Това може да се каже, че са първите индикации за започнала метаморфоза от Хомо Сапиенс към Хомо Йогис. „След йога практика направо се чувствам сякаш ходя един метър над земята”, „Днес, ако знаете, каква поза успях да заема! Значи десният крак се вдига, така че колянната ямка да легне на рамото, а другият крак…” . Постепенно личността драстично редуцира приятелите, които не се занимават с йога. В обикновеното общество дори може да се каже, че става леко асоциална, тъй като не посещава дискотеки, не ходи по кафета, не пуши цигари (с някои изключения) и въобще защо по дяволите смята, че билковия чай е страхотна напитка? За да е сигурна трансформацията в Хомо Йогис, открива медитацията (или поне опита за такава). По някаква странна причина да стоиш мирен и тих около 40-45 минути в опит да не мислиш, става много приятно занимание. Някъде по това време на Х. Йогис се налага да обясни, че да медитираш не означава, че си влязъл в секта. Не, не взимаш наркотици и не планираш да взимаш такива. Да, медитацията е много яко нещо. Не, и с алкохол не е свързано. Да, има много приятни неща, които не включват алкохол и наркотици. Рок енд ролът все още е много як!!! Сексът също :-)

И така, личността вече е завършен Хомо Йогис. Тук, в някои от случаите метаморфозата може да продължи и Х. Йогис да започне да посещава различни курсове повишаващи познанията му в областта на йога. Някои екземпляри дори решават да запишат курс за йога инструктори към Националната федерация по йога. В някои бъдещи изложения ще опиша пътя на личността в тези курсове, но за сега само ще загатна, че висшистите стават Треньор по йога, а среднистите - инструктор по йога. Едно е сигурно, след тази метаморфоза желанието на Х. Йогис, да „зарази” все повече и повече представители на Х. Сапиенс с магията на йога рязко се увеличава. В следствие на това се наблюдава значителна тенденция по увеличаване броя на Х. Йогис за сметка на Х. Сапиенс. Двата вида поддържат добра симбиоза и живеят в мир по между си. Учените от типа Хомо Сапиенс за сега нямат притеснения и считат, че това не би било пагубно за Човека като такъв. Учените и останалите представители на Хомо Йогис са в абсолютна хармония и нямат притеснения по принцип.

В заключение на това изложение бих желала да благодаря на аудиторията и да се извиня ако съм пропуснала някоя характерна черта на Хомо Йогис. Ако случайно не сте открили напълно себе си в гореизложеното, то бъдете сигурни, че просто не сте обърнали внимание на тази вече проявила се във вас нова черта.

Вземи

Вземи ръката ми

Да повървим през прашното лято,

Да потъна в очите ти,

Да погледнеш в душата ми

И да продължим напред с живота си

Вземи душата ми,

Аз отдадох ти я преди много вдишвания

В бездиханни мигове измерваме спомените си

А онези дребни ежедневия зацапват миговете ни

Да забравим днес и да се пренесем в утре

Вземи бъдещето ми

Ще те изненадам с подаръка си

Ще открия себе си чрез теб

Докато опознавах теб, прогледнах и разбрах

Ти си аз и аз съм ти

Капката и океана, преливащи един в друг

Обичам те

Инверсия

Нещо, което написах, за да изкарам една лоша емоция, застояла се в мен прекалено дълго:

Липсваш ми

Липсваш ми въпреки своята безплътност

Липсва ми усещането да съм влюбена

Липсва ми когато се откриваме един друг

Липсва ми да потъвам в теб и душата ти

Липсва ми искрата на обожание в широко отворените ти очи

Липсва ми тежката ръка, която нежно отмества къдриците от лицето ми

Липсва ми насечения дъх в ухото ми

Липсва ми силната прегръдка когато заспиваме в поза лъжици

Липсва ми надеждата, че съм открила любовта на живота си и няма повече да търся

Липсва ми спокойствието, че всичко е възможно

Липсва ми идеята, че ти ще си бащата на така жадуваните от мен деца

Липсва ми да мечтаем заедно за едно страхотно бъдеще

Липсва ми да ме дърпаш смеейки се към веселяшка пакост

Липсваш ми без да знам дали въобще си роден

Липсваш ми въпреки своята безплътност

И си живея с тази безплътност

И се убеждавам, че всъщност не витая в облачни мечти

Но ми липсваш

Ей така, просто да си знаеш

Но понеже вярвам, че всичко негативно може да се обърне в позитивно. Вярвам в силата на намерението и мощта на Вселената. Затова веднага след като се освободих от тази емоция я пренаписах в противоположния й вариант. Ето какво излезе:

Имам те

Имам те и ти си реален

Обичам усещането да съм влюбена

Обичам когато се откриваме един друг, ден след ден

Обичам, когато потъвам в теб и душата ти

Обичам искрата на обожание в широко отворените ти очи

Обичам ръката ти, която нежно отмества къдриците от лицето ми

Обичам насечения дъх в ухото ми

Обичам силната прегръдка, когато заспиваме в поза лъжици

Обичам увереността, че съм открила любовта на живота си и няма да търся повече

Имам спокойствието, че всичко е възможно

Знам, че ти ще си бащата на така жадуваните от мен деца

Обичам как мечтаем и градим заедно своето страхотно бъдеще

Обичам, когато си по момчешки закачлив и ме придърпваш към веселяшките си пакости

Имам те и ти си роден

Живея и знам, има те

И живея, и реализирам нашите розови мечти държейки те за ръка

Имам те

Обичам те

Ей така, просто да си знаеш

Самонапомняне

Да помня
Да бъда смела и да вярвам
В себе си и своя мир
Да помня,
Че не е страшно да го показвам навън
Точно такъв, какъвто е
А не по компютърно съвършен
Да помня,
Че ще позная истиското изкуство
По това, че ме вдъхновява
Да помня
И ценя
Другите
И себе си

Самотата

Самотата ни прави уязвими. В желанието си да сме харесвани, обичани, обгрижвани, получаващи внимание сме склонни да приемем всичко. Склонни сме да сметнем писмо от непознат в електронната си поща, любезно предлагащо приятелство, запознанство и евентуална любов, за истинско и искрено. Склонни сме видим чуждото поведение в розови окраски, лепвайки му желания от нас контекст. Толкова жадуваме внимание, че подобно на детските си години сме готови да го получим и с цената на нараняването. Разликата с детските години обаче е в това, че като деца най-много да ни смъмрят мама и тати или пък да ни нашляпкат. Сега, в зрялата възраст, заплащаме за вниманието значително по-скъпо. Плащаме с финансови средства, с разбито сърце, с неоправдани надежди.
Както казах, заучили сме модела още като деца и сега не можем да се откъснем от него. Вече не искаме играчка, искаме точно този мъж/жена/и двете. Искаме го сега, защото усещаме, че ще ни нарани. Защо ли? Защото всичко, което сме получили като деца, всяка капка внимание е платена с определена цена. Мама ни е обяснила колко много прави за нас, каква жертва е направила, за да ни обърне внимание, или пък ще си играем ако сме послушни, изчистим стаята си, изядем неприятната нам храна..."Нищо в този свят не е безплатно". А каква по-добра цена за близостта от скъпото нам (сърце, портфейл, и двете). С радост си я плащаме, така се прави, така са ни учили. За всичко на тази земя се плаща. Никоя няма да ни обича ако не сме му полезни, за да получим трябва да дадем.

Ще те обичам ако... Дори не мога да си представя да ме обичат ако не съм полезна, обгриждаваща, на среща, незаменима. А не винаги съм такава. И най-вече не се смятам за незаменима. А как тогава да вярвам, че имам право да бъда обичана?

Не съм

Не съм ни силна
нито пък съм смела
Не съм еманципирана
не съм и борбена
Не съм всезнаеща
или пък можеща
Не съм чак толкова надменна
не съм и недостъпна
Не съм чак толкоз умна
не съм и преуспяла
Не съм суетна
най-малкото кокетка
Не съм и най-големият ти страх,
Любов
Аз съм просто жена
Със всичките си страхове,
желания, дерзания и опасения
Със сърце от минало наплашено
и същността си позабравила
Аз съм всичко, което даже и не подозираш
Открий ме

За къде бързаме?

За къде бързаме? Защо искаме всичко да става сега, на момента? Не разбрахме ли, че за истинските неща в живота трябва време, а за "някои от тях дори малко повече".
Отнема ни около година да проходим и още толкова, за да проговорим. Отнема ни 13 години да се отдръпнем от детството си и още толкова, за да започнем да обръщаме гръб на младостта. 30 години ни трябват, за да загубим себе си и да започнем да се търсим на ново. А през цялото това време бавно и методично съсипваме тялото си с криви стойки, лоша храна, малко светлина и недостатъчно смях.
Защо тогава искаме тук, сега, веднага, за секунда да се изцелим физически, да се възнесем духовно, да прогледнем в тъмното? Защо нямаме търпението да направим полезното, важното, правилното за нас, а имаме търпението да се самосъсипваме по течението? С огромно удоволствие изпиваме хапчето за глава и сме доволни, че "хоп" и вече не ни боли. А не се замисляме тази болка откъде идва. Дали пък не трябва да понамалим стреса в ежедневието си. Или пък може би точно сега оранизма ни се чисти от токсини и това е причина за болката. Или пък на очите ни им трябва повече светлина. Не, важно е да премахнем болката тук и сега. Не мислим за причинно-следствените връзки. Не мислим колко се натоварва черния ни дроб, как страда милата ни изтерзана и зацапана лаборатория. Важно е сега, веднага да премахнем неудобството. Колко неблагодарно от наша страна! Ама какво ни пука, че сме тормозили тялото си с години, искаме Веднага да спре да ни боли. Какво ни пука, че дърветата растат десетки години, след като ги съсичаме за 10 минути и изгаряме за няколко часа. Какво ни пука, че на една руда й отнема столетия да стане това, което ние за няколко часа разбиваме и правим на красиво бижу. Какво ни пука? До порива на болката.
Колкото време ни е отнело да се разбрицаме, толкова време ще ни отнеме да се оправим... Евентуално.

Търся те

Търся те
Да се влюбя в теб.
Така силно ми е залипсвала любовта,
че има опатност да се влюбя в кого да е
Може и даже да не казвам
Ще си бъда влюбена тайно
И ще си искря и пламтя в тъмните ъгли на моята душа
Там, където никой не наднича
и няма да се види яркия пламък на любовта ми
Търся те,
Ела да се влюбя в теб
Любовта ми е ярка, но за сметка на това гореща
Досега май никой не я е издържал
Моля те, бъди ти първия, който ще издържи любовта ми
Търся те?
Ти ли си?

Ще повдигна мечтите си ...

Ще повдигна мечтите си
толкова нагоре, че ще забравя, че са мои.
ще ги издигна на високо
да са по-близо до слънцето
да се облеят в неговата светлина
и да ми светят по пътя ми напред

Ще повдигна нагоре мечтите си
и ще смъкна надолу очакванията си
само така мога да остана тук и сега
само така мога да бъда наистина
само така наистина се живее

Сенки

Сенки

Тъмнината е съставена от всички сенки,

прегърнали се една друга в пространството около мен

светлината е останала някъде назад,

а телата, първоизточник на сенките са обърнали гръб един другиму

Сенки

Само различната гледна точка на светлината

ще промени контура на сянката,

ненужно ще я украси, ще направи от скучното ежедневие

бленувана реалност и сбъдната мечта

Сенки

Аз сама по себе си съм своя сянка

Добре, че е светлината, че да имам и светла страна

Добре, че е светлината, че да скрия от света тъмната си страна

Добре, че е светлината, че да имам сянка

Сенки

Аз съм сянка на себе си,

крия се от себе си в сянката…си

Бягам от светлината, обръщам й гръб

И заставам с лице към мрака, където сянката ми не е сама

Ще мълча (2)

.......... ............... ......... ......,
.... ........ ................... ............... .
........ ........... ............. ..............
........ .......... ............. ...............!

..... .......... ............... ................,
........... .............. .................. ...
.... ........... ............... ................,
.. ......... .............. ................. .... .

. ........ ............ .................... .....
.... ............ .......... ....................
......... ........... .................. ........
.. ......... ............... .......... ..... .....?

Посвещава се на ...... .....

Ще мълча

Ще мълча

Ще мълча докато живота не ме запали

Докато искрата в мен не се пробуди

Докато очите ми широко се отворят

А съзнанието се разтвори за безкрайността

И тогава плахо ще пристъпя

със треперещи нозе в реалността

със разтворени ръце

за живота и човека срещу мен

За да кажа със треперещ глас

Обичам те!

Ден

Осми май.

Много добре помня тази дата. Тогава умрях.

За стандартния наблюдател ме изгориха на клада. Ако искате да чуете моята гледна точка, ето я:

Бях вещица. Порочна, млада, буйна, необуздана и своенравна. Косата ми стигаше до кръста и тежеше тонове. Бе с цвят на огън. Огън. Моя приятел огъня. Най-верния ми другар, моя дом. Само танцувайки в пламъците на огъня се чувствах истинска. Тяхната страст проникваше в мен и потичаше по вените ми. Моята кръв не бе червена, тя бе с цвят на огън. Понякога си представях, че ако ме ухапе вампир ще го изпепеля отвътре. Е, вампирите не биха припарили до мен. С тях имаме друго съгласие. Тази история, обаче, другия път.

В началото бях малка, палава и по детински добричка. Доколкото ми бе възможно. В онези времена човек лесно си стъпваше на пътя. Просто ей така, хоп. Събитията се завъртаха, така че ти нямаш право на избор. И с мен стана така. Просто си стъпих на пътя. Една вечер се шляех докато майка ми шеташе, а баща ми спеше. Видях група жени скопчени около огъня. Говореха странни думи, неразбираеми за мен, но разбираеми от огъня. Той им отговаряше, а аз разбирах него. Усещах много силно всяка негова емоция. Как се превъзбуждаше от някои думи, други го развеселяваха, а млъкнеха ли жените постепенно емоцията му отминаваше и той се успокояваше. Знаех, че мога да комуникирам с него. Само, че не знаех точно как. В него момент връзката бе едностранна. Разбрах, че съм там да се уча на това. Жените ме усетиха, извърнаха се и с хихикащ ме придърпаха към кръга. Те се смееха, но аз вече усещах защо съм там. За тях също нямаше никакво съмнение, макар и да го афишираха по много странен начин. Може и ритуалът е бил именно за моето привличане в кръга. Но това не бе от значение. В онези времена се чувствахме комфортно когато нещата са се случили и не разсъждавахме върху причинно-следствените връзки.

В този кръг пораснах, научих се да говоря на огъня и да изваждам духовете от него. Научих се как да комуникирам с духовете, енергиите и силите. С тези сестри не останах до края. Една вещица винаги знае в кой кръг ще остане до края, а аз знаех, че това е само началото.

Като се замисля, така  и не пробвах бялата магия. Директно си скочих в черната. И колкото повече черни енергии се завихряха около мен, толкова онова смесено чувство се засилваше. Помня онзи път когато се надигна рогатия от пламъците. Стоях вцепенена пред пламъците и гледах как се издига черната маса нагоре. Панически се страхувах от него, но не можех да се откъсна. Бях привлечена неудържимо от носещия вцепеняващ страх.

Какво ли не пробвахме с момичетата. Даже не помня и половината от ритуалите. Затвърждавахме старите ритуали, измисляхме нови. На сън и на яве работехме за засилване на енергията си, за навлизане все по-дълбоко в другите светове. А телата ни ни отесняваха все повече и повече.

Родителите ми бързо се отказаха от мен и след осмата ми година повече не ме видяха. Дори не се сещах за тях, така и не успях да се привържа към тях за тези кратки осем години. Не успях и да се влюбя. Не и в човешко същество. Мъжете, които използвах за съвкупление подбирах с точно определена цел – ден, стоене на луната, подредба на планетите, отваряне на порталите, необходимост от призоваване на определени сили, подсилване на енергията чрез трансформацията на сексуалната такава. Дори използвах тялото на един мъж, за да се всели един древен дух в него. Ей, такива неща пробвах. Секс на всички нива. После не ставаше за нищо това момче. Обещах му в следващия живот да ми го върне.

Огъня, той бе единственото важно нещо за мен. Само там се чувствах добре. Само там контролирах и бях контролирана едновременно. Исках и бях желана. Това бе моята истинска любов. Той бе винаги различен, но всеки път за мен, разбираше ме, обгръщаше ме, пропиваше се в мен и ме изпълваше. И така рано или късно просто престанах да се интересувам от друго, дори и от ритуалите за подсилване на енергията, от другите светове. Интересуваше ме само огъня и аз да съм в него. И така, по един естествен и непринуден начин аз се слях с него.

Сега се раждам. Пак е осми май. Изгарящо раждане, също като смъртта. Някакъв лекар плиснал водите на майка ми преждевременно, та сега всичко стърже и пари. Това не ми пречи. В този живот имам да уча други уроци. Като да ценя семейството си, да обичам силно и пламенно човешки същества. Да бъда добра, истински добра. Да стана майка. Добра майка. Огънят да е нещо обикновено за мен.

Ще бъде.

Само, защо ме кръстиха с името на жена изгоряла на клада?

Но пък, само аз си знам колко пламенна мога да бъда.

Родих се!

По залез

По залез
Магията разцъфва
По залез
Златна красота
По залез
Нощта притихнала пристъпва
Ръка в ръка със пълната луна
По залез
Мистиката се събужда
С прозявка вещици и самодиви Стискат си ръка
По залез
Тайнството се вижда
Луна, целува слънце, то й маха със ръка

Не ми се спи

Не ми се спи
Когато красотата ме залива,
А около мен има толкова много любов
Сред пурпурно, златисто, все по-лятно синьо
Клепачите олекват подобно на душата в мен
Не ми се спи
Не е таз' плът толкоз важна
Пред вселенската магия
Пред мощта на изгрева
Когато благоговея бездиханно
Не ще заспя
Защото тъкмо се пробудих
От този сън, изтраял сякаш векове
Не ще заспя
Преди за залеза да благодаря

До корените ми и назад

До корените ми и назад.
Пътят към тях е болезнен. Сълзите ги напояват и сякаш те отново са готови да ме срещнат и се свържат с мен. В този момент вече няма скъсани връзки. Възкръсват и най-изсъхналите коренища. Нищо, че земята е студена. Нищо, че въздухът е режещ. Сълзите могат да стоплят всичко. Дори забравеното. Сълзите могат да намерят всичко. Дори изгубеното.
Един, доскоро изгубен корен, остава забит далеч. Само човешкото дърво може да се разклонява така без да е старо. А моето е разклонено по много посоки на света. Като се замисля, за някого един ден аз ще съм далечния корен. Моят , доскоро изгубен корен, е забит в далечната чужда земя. Но това вече е без значение. Важна е връзката. Между мен и корена. Земята е без значение.
Бавно се връщам към живота, който си градя ежеминутно. Достатъчно бавно се отдалечавам така, че връзката да не се скъса. Поливам я със спомени и сълзи. Говоря й, обяснявам й се в чиста, неподправена любов.
Пепел и прах. Това сме ние. Сега върху тази пепел ще градим всичко. Ще поливаме със сълзи и ще топлим със спомени. Кои сме ние ли? Тези които,  се върнаха към корените си, за да се свържат по между си.

Заскрежени песни

Заскрежени песни
Листата втвърдени, слушат
птичата зимна песен
Едно момиче тича по пистата,
а моите стъпки хруптят
в диссинхрон с песента
Птицата не знае за мен и нея,
но аз щастлива продължих по леда
Защото познах заскрежените песни

Забравям да си спомням

Забравям да си спомням
Затуй нагазвам дълбоко в снега
За да си спомня
Да помълча и да си спомня.
Сега само моите следи водят до тук
До моите сълзи
И спомените, които после заравям
Забравям да си спомням,
Защото е болезнено
Защото времето ме забаламосва
И защото е болезнено

Забравям да си спомням