Пригърмя.
С гръм се разцепи
сърцето ми.
Но не точно по
средата, не на две, абсолютно неправилно и неконтролируемо разбито на парчета.
Опърлено от бесния гръм, замириса на изпечена любов. Запечена, прегоряла от
силни чувства, вина, обида, безсилие, ревност. Изгоряла сама от себе си,
опушена и завехнала без грам живец. Овъглена маса, почернена и гротеска.
И закапа.
Едри капки.
Първо една, две,
но силни и тежки. От тези дето като ти паднат на главата и боли. После
постепенно дъжда набра сила и се развихри. Стичаше се по мен сякаш знаеше колко
съм опушена, овъглена, мръсна. Измиваше всяка сажда, всяка частица пушек. И как
болеше само! Най-много болеше там, където бяха самите стени на овъгленото ми,
разпарчетосано сърце. От вън напуканата кора болезнено попиваше сълзите на
небето, отвътре сърцето, помнещо своята болка, попиваше небесната болка. Двете
се сливаха и образуваха малка напоителна система, която по артериите се
разпростираше в мен.
А аз стоях и с мъртвешко отворени очи гледах черните облаци над мен.
Вятъра, който ги довя се бе спрял за миг да изпуши цигара докато дъжда си върши
работата. Той, сам по себе си нямаше кой знае какви чувства спрямо, това което
става в момента. Неговата работа беше да носи дъжда тук и там. Като шофьорче на
повикване. Само, че никой не му даваше бакшиш, тъй като никой не му се радваше.
Стоеше и чинно изчакваше да се излее цистерната. Днес бе нервен и пусна
турбо-помпата, че по-бързо да се изтече. Нещо нямаше нерви да го пуска „тихо,
кротко и така цяла неделя“. Айде стига вече такива литературни изпълнения. Това
е старата школа. Днес всеки бърза. Дори дъжда, дори вятъра, дори слънцето. Дори
любовта, дори мъката, омразата, болката.
Дори любовта.
Бързо идва, бързо се разнася по тялото. Усвоява се от органите и се
трансформира в полезни вещества. Захранва за кратко и бива изхвърлена така,
сякаш сме изяли парче шоколад. Ако забравиш да я изхвърлиш…пригърмява, с гръм
се разцепва сърцето ти и всичко започва от начало.
Стоя и гледам дъжда с лице облещено към небето. Чудя се тези вади моите
сълзи ли са или тези на небето. Там някъде горе на някой му е тъжно поне
колкото на мен. Чувствам го. Щом не мога да усетя разликата значи има и други с
такава болка. Все пак не сме толкова различни. И все пак, всеки е съвършен сам
по себе си. Чудя се колко ли хора стоят
сега и гледат дъжда. Колко са тези обгорели сърца, които фъстейки се напояват
за нов живот. Ако извлечем на повърхността на нещата само обгорелите си сърца,
земята ще изглежда като след пожар или изригване на вулкан.
Любовта изпепели земята.
Омразата, болката, ревността, комплексите, обидата опустошиха земята и сега
само овъглена маса пуши тъжно, тежко и мълчаливо. Вече успокоилия се дъжд,
свлича последните сажди от масата. Тук таме се прокрадва червеното месо. Дори и
болката може да бъде отмита. Дори и вината може да бъде прогонена, дори и
ревността бива извлечена. Всичко това се свлича от повърхността и попива надолу
в недрата. Част от него ще се изпари обратно в облаците, за да има материал за
следващия дъжд. Другото ще попие дълбоко в недрата, за да имаме от какво да се
храним и с какво да се борим.
Вдишвам.
За първи път от…време насам раздвижвам клепачите си. Зениците ми постепенно
връщат живеца си и се свиват под лъчите на току що изпеклото слънце. Проверявам
се, всичко си е тук. Сърцето ми е започнало леко да кърви. Значи ще се оправи. Събирам
го в шепа и го целувам, за да му помогна да се справи по-лесно с
възстановителния процес. Мириша на дъжд. Само сърцето ми все още има лек дъх на
сажди, пепел, загар и вина. Подреждам го там, където е било преди. Времето ще
го притисне и намести, ще го слепи и оформи. Ставам и тръгвам.
Какво следва?
Следва продължение.
