Вятър

Вие.

Понякога имам чувството, че не просто свисти, а плачат хиляди гласове.

Стенат.

Разбирам ги. И мен да ме брулеха с бясна скорост във всяко срещнато нещо и аз щях да стена така.

Трети ден.

Вой.

Не спира.

Стене.

Плачът се набива в мозъка ми и ми носи тъга.

От тъгата ме побиват тръпки, а това ме сковава.

И цялата земя се скова.

А беше разцъфнала. Пролетта уж бе дошла. Подлъгахме се всички от слънцето, като пеперуди на лампа наскачахме навън да съберем витамин Д.

Чувствам се като в притчата за слънцето и вятъра, които спорели кой по-лесно ще разсъблече човека. Само, че на обратно – първо слънцето, после вятъра.

Чудя се какво ли ще донесе. Ще видя резултата после, сега съм сгушена на топло. Крия се от плача на вятъра. Никой не иска да го изслуша. Плаче си сам. И колкото по-силно ридае, толкова по-малко слушатели има.

Нямаме сили да изслушаме вятъра.

А той нас дали ни слуша? Вятър като този толкова бързо минава покрай теб, че едната му част чува началото на разказа ти, а краят му е след около 200 м.. Губи се смисълът на разговора някак си. А той, вятърът, ти набива своята история. Искаш, не искаш, ще я усетиш или чуеш – зависи дали си вън или вътре. Тъжна история е. Самотна. Броди сам по света, търси любов, щастие. Ала всеки път когато се доближи до някого и този се свива. Да срещаш винаги гърба на хората боли. Научени сме, че сърцето се вижда и усеща само отпред. През гърба е недосегаемо. Може би защото през очите често прозира, това което е вътре.

Чудя се, ако вятърът можеше да погледне в моите очи какво щеше да види? И ако всеки минал през живота ми отнася част от мен със себе си, то ако вятърът можеше да мине през мен какво щеше да вземе със себе си? Виждам се като цедка задръстена с мръсотия. Представям си как вихрушката минава през мен и ме почиства, а мръсотията се стопява и изчезва. Вятърът не задържа нищо. Вятърът е чист. Той не може да носи лоши спомени. Те са тежки, бавят го. Само любовта е лека, затова вятърът носи само любов.

Сега искам да се слея с вятъра, да го оставя да мине през мен толкова пъти, че да стана чиста като него. Толкова чиста и феерична, че да полетя и да почиствам хората.

Аз съм вятър и нося любов!

Други

http://www.christopherchinn.com/works-on-paper/civic-territories/14008685

Излязох от къщи.

Имах отчайваща нужда да се махна. Там обстановката бе някак… задушаваща и мухлясала. Излязох на чист въздух и запалих цигара. Точно се бях преборил със запалката и вятъра и се наслаждавах на първите димни сигнали в гърлото си, когато получих мощен лакът в лявата плешка.

-         Опа! Ша ма прощаваш, брато! – каза плътен мъжки глас.

Обърнах се и се вгледах. Все пак ме бяха блъснали. Такива случки те карат да обърнеш внимание. Гласът принадлежеше на мъж в средна възраст, по-скоро среден на ръст отколкото нисък и определено крайно невзрачен. Впечатляващото бе с каква ярост и усърдие пребиваше в този момент едно момче.

-         Хей, пич! Що го биеш, бе?

-         Що? И ти ли искаш?

-         А-а-а не. Ама съм любопитен, правя социологическо проучване.

-         Социок`во?

-         Проучвам. Проучвам хората

-         А-а-а аз от учене не разбирам – каза плътният глас докато доразкъсваше дясната скула на младежа – Аз съм по действията, ако ме разбираш.

-         По практиката, а не по теорията, хахаха. Е, аз съм точно обратното.

-         Виж  ко, мъжки, много са ти сложни думите. Дразниш и след малко ще запукам теб, а тоя нийде нема избяга щот` му счупих и двата крака. Па и мисля, че е в безсъзнание.

-         Сори, пич, ама що го биеш момчето бе? К`о ти е направило?

-         А-а-а на мен нищо. Ама, тъй кат го гледам, съм сигурен, че причина има. Като си оправи прехапания език и счупените зъби, мой го питаш.

-         Е как така без нищо? Гадно е някак да биеш невинен човек.

-         Това, че на мен нищо не ми е направил, не го прави невинен нито пък добър.

Храс! И едно ребро замина.

-         Аз мой съм прост, ама ги усещам тия неща. Тооо, колкото повече знаеш или учиш, толкова по не ги усещаш нещата. Пък аз никак не съм учил, ша знаш. И като си вървях по улицата и го видях тоя и веднага го усетих, че не е стока.

Бях втрещен с какво спокойствие ми говореше, докато пребиваше момчето. Ще кажеш, че е легнал на някой хамак и си почива с коктейл в ръка. Даже окото му не трепваше при ударите. Усилие нулево.

А от гледката чак мен ме заболя. Тялото под плътния глас бе наистина на пихтия. Не ме бе излъгал – ничии нормални крайници не са с това разположение по природа. Кръвоизливи в коремната кухина трябваше да има, защото точно, когато мен ми привлече вниманието, обувката му яростно се забиваше в корема. Вече видях, че счупи няколко ребра, а за лицето направо не ми се говори. Очите – отдавна зашити от ударите - сякаш проливаха кървави сълзи. Носът бе някакво жалко подобие на зеленчук от туршия. Скулите приличаха на набухнал и нацепен от жегата сладкиш само, че с кървава плънка. Абе в общи линии – няма да спечели повече ни надбягване, ни конкурс за красота. А иначе добре облечено момче. Обувките – скъпи и елегантни, костюмът –от ония магазини, дето краката ми миришат за тях. Настрана лежеше някакъв (бивш) много скъп таблет.

- Да не ти е кредитният инспектор тоя, или пък шефът на местно дружество предоставящо комунални услуги?

- А?

- Парите ли ти взима?

- Не бе. Нъл’ ти казвам, че не го знам тоя. Вървях си по улицата и като го видях и много ми се прииска да го спукам от бой.

- Ама как така бе човек? Ще вземе да те осъди, после не можеш се защитиш. Ти с тези поражения, дето си му ги нанесъл, по-добре тоя да е самият дявол.

- Дявол е ти казвам. Оттук го надушвам. Ох, уморих се! - Седна на тротоара и си запали цигара.

И аз седнах до него. Запалих втора и се взирах в тялото пред себе си.

- Виждаш ли го оня ей там?

- Кой наркоманчето, дето върви до бабата и носи торби?

- Баш. Веднъж…ся и ти виждаш на какво прилича – ужас. С тия дрехи, татуировки, коса…всеки ша си каже – крадец, наркоман.

- Е, да.

- Та като го видях за първи път и … искам да го прегърна. Ама ме е срам, щот` нъл’ как тъй мъж друг мъж ша прегръща. И стоя и го наблюдавам. Това, което виждаш сега, не му е за пръв път. Ша видиш, че после и стотинка няма вземе от бабата, ша  я изпрати до тях и ша й пожелае хубав ден. Този тъй наречен наркоман-крадец-деградирал тип върна на една жена изпуснатите на улицата пари и спря един крадец ей така пред очите ми. А хората го избягват! Татуировки имал, не бил изгладен, реел му се погледа. Ми рее му се я, то само там горе има добро. А тоя (сочи пихтиестата маса пред нас) тоя е зло, ти казвам. Друг път гледам един дядо. Гонят го от един изискан ресторант. Миришел лошо, нямал дрескал.

- Dress code

- Ъхъ, нямал го. Що стоял там, гонел им клиентите! Хм, лош. Така като го гледах дядото – цял живот беше бъхтал и сега с мижавата си пенсийка гледаше как да си купува лекарствата, дето ги пиеше, щото баш работата му е прецакала тялото. И точно тоя лош човек си плащаше всички сметки и данъци. И като ги платеше една стотинка не му остава за храна, та ходи да проси по улиците, белким, някой хляб си купи, че това, дето го изравя от кофите, така и не успява да му се услади. Ама е лош! Хм, лош е управителят на ресторанта, дето го гони. Абе що храна хвърляте, абе нахранете го човека бе. Ама тоя тук е много лош, ти казвам.

И профилактично си загаси цигарата в ръката на момчето. Пихтиестата маса издаде тих стон.

- Имаше един тип. Всички казваха: „Виж го, добър човек е, за пример!” Облагодетел бил.

- Благодетел.

- Тъй, тъй. Помагал на сиропиталищата, наемал хора от малцинствата или социално слаби. Хубу де, ама никой не каза, че тия хора от малцинствата или социално слабите му работят по 12 часа на ден, без почивка и им дава по 100 лв на месец. Па, тая виждаш ли я? Била курва. Хм, ама че се продава, щот` няма пари за хляб, щото мъжа й работи при оня облагодетеля. И не са от ония с по сто деца. Едно-две само са си направили. Та лоша била, курва била. Курва им е, щото не им пуска без пари. Но този тук…този е лош. Тъй като го гледам я е изнасилил някой или пък е окрал някой, ти казвам.

- Не си сигурен.

- Оооо, съм. И ако случайно не го е извършил още, то скоро щеше да го извърши. Повярвай ми, аз ги усещам тези неща. Ти си учен човек, виждам те. И точно затова хич не ги усещаш нещата.

- Е да де, ама ти не можеш да си играеш на Господ. Не е правилно.

- А кое е правилно? Убийците и изнасилвачите да са на свобода, защото са деца на богаташи? Бизнесмените, дето нямат една чиста сделка и забогатяват, като крадат от работниците си и от държавата, да стават кметове и по-големи управници? Продавачите на фалшив алкохол да протестират срещу неправдите и мошеничеството на държавата? Ония, дето продават дрога на децата, да си пият ракията вечер с второ районно? Не знам, умен си, ама имаш странни разбирания за правилно и неправилно?

- А тоя какво ще го правиш сега?

- Нищо. Той си плати цената. Без значение, дали е бил лош или е щял да бъде, днешната случка ша му промени мисленето. Ако ли не, пак ще се срещнем с него и ша оправим нещата.

Усмихна се и ми смигна.

- А аз?

- Ти си свестен. Само дето много питаш. Аз те виждам, че си пич, ама ония слепите няма те видят и ша ти теглят пердаха, ша знаеш.

Станах и тръгнах. Усмихнах се вместо „Чао” и поех към къщи. Чистият въздух ми стигаше. И се замислих, дали и обстановката вкъщи не е това, което изглежда?