Ново начало

Задраскай ме
Надраскай ме толкова много,
че да се превърна в картина.
Да надмина реалността,
да стана фантазия.
Зачеркни ме,
създай ми нови линии,
нов образ,
без подобие
Направи ме наново
защото се преродих
защото съм друга
защото вече съм аз

На път

Под мишница си взимам
Сърцето, и богатството, живота
Във джоба си надежда слагам
В очите си любов, охота

Под стъпките трева пониква
Защото правя, не потъпквам аз живота
Под сянката ми фауната притихва
Сълзите ми пък флората намокрят

Ей там го виждам
Не краят, ами моето начало
На дъх от мен стои и ми намига
На само дъх от мен сърцето ще е цяло

Има нещо магично в Днес

Има нещо магично в Днес
точно тук и точно сега
сгушено между двете ми ръце
пространството между времето във Вселената
Усещам нещо магично в Днес
когато внимателно отворих очи и се събудих от дългия сън
когато пуснах светлината и любовта в живота си
когато усетих магията на Днес
Тази, която я има всеки ден
тази, която ме огрява и без да я моля
тази, която знае кое е най-добро за мен
Благодаря за магията на Днес във мен

Възможности

Ще те обичам
Колкото толкова
Дълго
Дотогава докогато
И силно
Колкото мога
И страстно
Докъде съм аз
Обещавам
Докъдето си вярвам
Повярвай ми
Ако можеш
Обичай ме
Колкото искаш
Аз ще приема и видя
Колкото искам
Ни още, ни малко ще искам
Защото те виждам като мечта

Платно

Ще те нарисувам аз, Любов

Във красиви багри аз ще те обагря

Ще ти сложа пурпурно за нов живот

И оранжево за жаждата, която ме изгаря

Ще ти сложа синьо за безкрая твой

А и бяло – младостта и чистотата

Че и малко сиво – ежедневие, сърдита нощ

Но и златно жълто за надежда свята

Ще те нарисувам аз, Любов

Точно толкова красива както те мечтая

И ще те мечтая всяка нощ

Докато картината реалност стане

Здравей дете

Здравей дете,

Ти що големите ти казват що да бъдеш

От упреци уплашено, премазано от исканията на възрастни

светът погледнало отворени очи с надежда пълни,

ти, пълно с любопитство, смях, сълза

Здравей дете,

Ти малко и безгрижно, ти дълго помнещо доброто

А лошото покриващо със паяжина

Сега сълзите твои се посяват там дълбоко

За да поникнат чак кога си мъж/жена

Здравей дете,

Прости на всички възрастни очакванията

Прости на твоите връстници и жестокостта

Прости на себе си, че ти не знаеш

Прости и на света, че те приема не, това което си сега

Здравей дете,

Помни, че си страхотно

И точно ти каквото си ни плашиш с своята искра

И ти, дете, си повече от мен и всеки чичко

И ти, дете, си моята надежда за света

Вместо "Сбогом"

Помолих те, помолих те да ме обичаш
и да ме обичаш пак те молих
и съжалявах и към тебе тичах
и за обичта ти пак се молих

сега съм празна
от молбите изтощена
от търсене на прошка,
от самобичуваща тъга

сега безгласна
път без тебе ще намеря
не ще те моля повече
не ще ти преча аз, сега

27/05/2013

Благодаря

Благодаря за днес
Красив и зелен,
С очакване тихо
Дихание плахо със нова мечта

Благодаря аз за днес
Очите отворени в мен
В зората надничам
С надеждата скрита във мойта душа

Благодаря аз за днес
За животът във мен
И за вярата също
И за пламъка аз благодаря
   

Торбалан ХХVІІІ

Веднъж една моя позната ми каза, че нейна приятелка, чула от неин познат, че в

неговият блок се носел слухът, че комшийката му от шестия етаж - Жулиет Пуле (или

пък беше Павлина Ненкова, виж тук не помня точно, пък може и Матилде Грохард)...

Та тя си има ... странен гостенин.

Всичко започнало някъде миналата есен, а може и по-предната зима да е било. Жулиет/

Павлина/Матилде била изоставена от мъжа си с малката им 3 годишна дъщеря и

се чудела где да се дене и финансово, и въобще. Защото, освен че мръсникът я бил

изоставил, така бил подредил нещата за пред хората, че те с пръст нея да сочат като

виновник за раздялата, а него - за ангел. Та в него време Жулиет/Павлина/Матилде

бъхтала чистейки 6 къщи и даже успявала да ходи в един салон маникюристка, за да се

прехранват с дъщеря й и да плащат наема на скромната квартирка, която обитавали. Та

Жулиет/Павлина/Матилде, освен че се трепела като луда по сто часа на ден, трябвало и

вечер да е неотлъчно с детето, за да успее все пак то да не усети липсата на тати. Така

да се каже тази изминала година доста я била поизтощила, а и й липсвал един як секс.

Но за това после.

Та всичко започнало преди година, а може би две. Нея вечер дъщерята на Жулиет/

Павлина/Матилде била много непослушна, а тя самата била буквално претрепана.

В умората си загърбила всякакви психологически препоръки, обвинила мъничето в

ужастност, лошотия, проклетия и въобще всякакви несмъртни грехове, но пък силно

наказуеми от баба Яга и нейната свита. Нощта била студена, ноемврийска. Чувала

съм и версии, в които даже било Вси светии. Малката не искала да спи, та майка й

я заплашила, че ако не го направи веднага, ще дойде дядо Торбалан и ще я отведе,

както прави с всички непослушни деца. Затръшнала вратата след себе си и се проснала

на канапето. Точно се наслаждавала на чувството "току що излязла от дискотека",

породено от спирането на детските играчки, песни и безсмислени писъци, когато нов

такъв се разнесъл от спалнята.

- Какво става тук?!

Но пътят към спалнята бил запречен. Самотната майка била свикнала на какво ли не в

този живот, та излашкала с рамо вратата и влязла в спалнята. Гардеробът зеел отворен,

едната му врата била почти изкъртена и се държала само в долната част на пантата.

- От ония старите?

- Ъхъм.

- Ох, имахме такъв на село, в къщата на баба и дядо. Винаги ме е било страх от този

гардероб.

- Тихо де, искаш ли история или...?

-...

- Та, гардеробът зеел. Поглеждайки малко по-навътре Жулиет/Павлина/Матилде видяла

дъщеря си паникьосана, а до нея млад полугол мъж.

-Помоооооооооооощ. Пмоооооооооооооооооощ

Жулиет/Павлина/Матилде грабнала нощната лампа и започнала да налага непознатия

с нея. Колкото и оправна да била Жулиет/Павлина/Матилде от чистенето на къщите и

всякаква домакинска работа с годините така и не успяла да натрупа така нормалните за

днешните жени килограми над нормата. За сметка на това пък нарушителят бил доста

добре сложен, та можел с два пръста да я хване и развее като метла над земята.

- Това ли направил?

- Почти. Запушил и двете пищящи усти с ръка и започвал да се представя. Той бил

дядо Торбалан ХХVIII. Длъжността била потомствена и наследствена, но баща му се

споминал по-рано от обикновеното за фамилията от някаква рядка болест. Сега, за да

не се прекъсва традицията, на младия Торбалан макар и неприличащ на дядо, му се

налагало да влезе в семейния бизнес. Да, бил пробвал с изкуствена брада и перука, но

това тяло, високо 1.95, с тези мускули трудно излъгвало дори малките деца. Пък той,

младежа, яко си помпал във фитнеса, `щото не очаквал де. Ако му бяха казали така

година две по-рано,щял да спре помпането и папането и да си остане сухарче. Та ето

го сега - млад, напет, мускулест и с вряща кръв. Карали го и семейната униформа да

слага. Проблемът бил, че ни една не му ставала, защото всички в рода преди него били

високи не повече от 1.70 м, и били тежки около 75 кила. Пък и оригиналната кройка

била отдавна загубена. Това и фактът, че не се родил с така характерния прегърбен нос,

и даже можел да мине за красив, карало баща му да има подозрения относно верността

на майка му...

Все пак работел нощем...

И наистина, младият Торбалан (помолил да бъде наричан Тони) бил нещо различно.

По-скоро можел да мине за изнасилвач проникнал в дома ти, отколкото за сплашващ

малките деца. Освен това бил и обаятелен. Както сама разбираш двете дами отдавна

били забравили желанията си да пищят

- Ще поправиш гардероба, нали знаеш?

- Ще го поправя. Преди татко да се разболее, чиракувах в няколко работилници, ей тъй

за удоволствие, та сега мога много неща.

- А какво стана тази вечер

- Ами, виждаш ли, макар и стар, гардеробът ти не е особено голям. Аз и от тузарските

ми е трудно да излизам, пък от тези... Това е недостатъкът на тялото ми. Досега все

успявах да изляза, но днес, освен че се закачи рамото ми във пантата, дето държи

вратата, си разпорих ризата и се спънах и в някаква играчка вътре. Шумът и всичко

останало са ти ясни.

- И ти вземаш момиченцата?

- А, не, нашата работа е да ги приспим. Значи, те ни виждат, поуплашват се и в

момента, в който поемат дъх да писнат, впръскаме от вълшебния прашец за приспиване

и те веднага заспиват. Така споменът за нас остава и сме чисти от отвличания и прочее.

Което ни напомня, че ти, малка госпожице, е време да спиш.

- Ама аз, ама не искам, амаааа...

Тя поела дълбоко дъх и заспала.

Торбалан XXVIII и Жулиет/Павлина/Матилде закрепили леко вратата на гардероба

с уговорката, че той утре ще го поправи тотално. След това се отправили към другата

стая да се почерпят с чаша топло мляко за успокояване на нервите след шокиращата

вечер. Оказало се, че той в човешки години е само 2 години по-млад от нея и те

двамата си допадат доста добре. Тя пък с огромно съжаление намерила една стара

блуза на пустия й съпруг, та той се пооблякъл. Той й разказал за живота зад вратата

на гардероба. Оказало се, че баба Яга му е леля по майчина линия, а баба му по

бащина линия била феята на зъбките. Само че се развели с дядото защото различията в

професионалното им развитие ги отдалечили. Иначе гилдията на приказни герои била

много сплотена, макар на всеки зимен банкет, след повечко чашки вино избухвали

бурни скандали между героите носещи щастие на децата и тези, които ги сплашват.

Иначе били свестни. Баба Яга например пеела в местния хор за стари легендарни песни

и ръководела курсове за позитивно мислене и вселенска примиреност. Снежанка пък

си падала леко кучка, ама само като я хванел синдромът на „Ледената кралица”. Кумчо

Вълчо неколкократно се бил кандидатирал за председател на Гилдията за Веселба и

Сплашвания, но така и не успял да спечели подкрепата на всички, та нещата си вървели

от само себе си.

Жулиет/Павлина/Матилде пък разказала за мъжа си, който я изоставил, защото не

му харесвало колко шум вдига детето и не смятал че това е нормален живот, но пък

обяснил на целият квартал как жена му вдигала постоянни скандали и затова не

издържа повече.

Сега какво и колко се е случило онази вечер точно, не знам, или поне не смятам

за нужно да влизам в градските легенди 18+. Знам само, че изведнъж в квартала

изникнала "майсторница „Тони"” и един снажен и много сръчен младеж започнал

да поправя каквото му попадне. Казват също и, че повече нямало наплашено ни от

Торбалан ни от баба Яга дете в квартала. За сметка на това пък дъщерята на Жулиет/

Павлина/Матилде редовно заспивала под погледа на множество вълшебни герои, а

самата Жулиет/Павлина/Матилде така някак си се поуспокоила.

- Еххххх..

- Еххххх я.

- Ти остави другото. Трябва да спра да плаша малкият с Кумчо Вълчо.

Къде е слънцето

Къде е слънцето във мен
Зад облаци и влага пак е скрито
Къде е слънцето във теб
Очите ти ме карат да те питам
   
Ти каза: "идва пролетта"
И аз поисках да разцъфна
Сега съм капчица роса
И се страхувам да замръзна
   
Сега е пролет - късен мраз
Дори дървета се нацъфтяха
Къде е наш'то слънце, питам аз
Кога ще грейне мойта стряха
   

Вятър

Вие.

Понякога имам чувството, че не просто свисти, а плачат хиляди гласове.

Стенат.

Разбирам ги. И мен да ме брулеха с бясна скорост във всяко срещнато нещо и аз щях да стена така.

Трети ден.

Вой.

Не спира.

Стене.

Плачът се набива в мозъка ми и ми носи тъга.

От тъгата ме побиват тръпки, а това ме сковава.

И цялата земя се скова.

А беше разцъфнала. Пролетта уж бе дошла. Подлъгахме се всички от слънцето, като пеперуди на лампа наскачахме навън да съберем витамин Д.

Чувствам се като в притчата за слънцето и вятъра, които спорели кой по-лесно ще разсъблече човека. Само, че на обратно – първо слънцето, после вятъра.

Чудя се какво ли ще донесе. Ще видя резултата после, сега съм сгушена на топло. Крия се от плача на вятъра. Никой не иска да го изслуша. Плаче си сам. И колкото по-силно ридае, толкова по-малко слушатели има.

Нямаме сили да изслушаме вятъра.

А той нас дали ни слуша? Вятър като този толкова бързо минава покрай теб, че едната му част чува началото на разказа ти, а краят му е след около 200 м.. Губи се смисълът на разговора някак си. А той, вятърът, ти набива своята история. Искаш, не искаш, ще я усетиш или чуеш – зависи дали си вън или вътре. Тъжна история е. Самотна. Броди сам по света, търси любов, щастие. Ала всеки път когато се доближи до някого и този се свива. Да срещаш винаги гърба на хората боли. Научени сме, че сърцето се вижда и усеща само отпред. През гърба е недосегаемо. Може би защото през очите често прозира, това което е вътре.

Чудя се, ако вятърът можеше да погледне в моите очи какво щеше да види? И ако всеки минал през живота ми отнася част от мен със себе си, то ако вятърът можеше да мине през мен какво щеше да вземе със себе си? Виждам се като цедка задръстена с мръсотия. Представям си как вихрушката минава през мен и ме почиства, а мръсотията се стопява и изчезва. Вятърът не задържа нищо. Вятърът е чист. Той не може да носи лоши спомени. Те са тежки, бавят го. Само любовта е лека, затова вятърът носи само любов.

Сега искам да се слея с вятъра, да го оставя да мине през мен толкова пъти, че да стана чиста като него. Толкова чиста и феерична, че да полетя и да почиствам хората.

Аз съм вятър и нося любов!

Други

http://www.christopherchinn.com/works-on-paper/civic-territories/14008685

Излязох от къщи.

Имах отчайваща нужда да се махна. Там обстановката бе някак… задушаваща и мухлясала. Излязох на чист въздух и запалих цигара. Точно се бях преборил със запалката и вятъра и се наслаждавах на първите димни сигнали в гърлото си, когато получих мощен лакът в лявата плешка.

-         Опа! Ша ма прощаваш, брато! – каза плътен мъжки глас.

Обърнах се и се вгледах. Все пак ме бяха блъснали. Такива случки те карат да обърнеш внимание. Гласът принадлежеше на мъж в средна възраст, по-скоро среден на ръст отколкото нисък и определено крайно невзрачен. Впечатляващото бе с каква ярост и усърдие пребиваше в този момент едно момче.

-         Хей, пич! Що го биеш, бе?

-         Що? И ти ли искаш?

-         А-а-а не. Ама съм любопитен, правя социологическо проучване.

-         Социок`во?

-         Проучвам. Проучвам хората

-         А-а-а аз от учене не разбирам – каза плътният глас докато доразкъсваше дясната скула на младежа – Аз съм по действията, ако ме разбираш.

-         По практиката, а не по теорията, хахаха. Е, аз съм точно обратното.

-         Виж  ко, мъжки, много са ти сложни думите. Дразниш и след малко ще запукам теб, а тоя нийде нема избяга щот` му счупих и двата крака. Па и мисля, че е в безсъзнание.

-         Сори, пич, ама що го биеш момчето бе? К`о ти е направило?

-         А-а-а на мен нищо. Ама, тъй кат го гледам, съм сигурен, че причина има. Като си оправи прехапания език и счупените зъби, мой го питаш.

-         Е как така без нищо? Гадно е някак да биеш невинен човек.

-         Това, че на мен нищо не ми е направил, не го прави невинен нито пък добър.

Храс! И едно ребро замина.

-         Аз мой съм прост, ама ги усещам тия неща. Тооо, колкото повече знаеш или учиш, толкова по не ги усещаш нещата. Пък аз никак не съм учил, ша знаш. И като си вървях по улицата и го видях тоя и веднага го усетих, че не е стока.

Бях втрещен с какво спокойствие ми говореше, докато пребиваше момчето. Ще кажеш, че е легнал на някой хамак и си почива с коктейл в ръка. Даже окото му не трепваше при ударите. Усилие нулево.

А от гледката чак мен ме заболя. Тялото под плътния глас бе наистина на пихтия. Не ме бе излъгал – ничии нормални крайници не са с това разположение по природа. Кръвоизливи в коремната кухина трябваше да има, защото точно, когато мен ми привлече вниманието, обувката му яростно се забиваше в корема. Вече видях, че счупи няколко ребра, а за лицето направо не ми се говори. Очите – отдавна зашити от ударите - сякаш проливаха кървави сълзи. Носът бе някакво жалко подобие на зеленчук от туршия. Скулите приличаха на набухнал и нацепен от жегата сладкиш само, че с кървава плънка. Абе в общи линии – няма да спечели повече ни надбягване, ни конкурс за красота. А иначе добре облечено момче. Обувките – скъпи и елегантни, костюмът –от ония магазини, дето краката ми миришат за тях. Настрана лежеше някакъв (бивш) много скъп таблет.

- Да не ти е кредитният инспектор тоя, или пък шефът на местно дружество предоставящо комунални услуги?

- А?

- Парите ли ти взима?

- Не бе. Нъл’ ти казвам, че не го знам тоя. Вървях си по улицата и като го видях и много ми се прииска да го спукам от бой.

- Ама как така бе човек? Ще вземе да те осъди, после не можеш се защитиш. Ти с тези поражения, дето си му ги нанесъл, по-добре тоя да е самият дявол.

- Дявол е ти казвам. Оттук го надушвам. Ох, уморих се! - Седна на тротоара и си запали цигара.

И аз седнах до него. Запалих втора и се взирах в тялото пред себе си.

- Виждаш ли го оня ей там?

- Кой наркоманчето, дето върви до бабата и носи торби?

- Баш. Веднъж…ся и ти виждаш на какво прилича – ужас. С тия дрехи, татуировки, коса…всеки ша си каже – крадец, наркоман.

- Е, да.

- Та като го видях за първи път и … искам да го прегърна. Ама ме е срам, щот` нъл’ как тъй мъж друг мъж ша прегръща. И стоя и го наблюдавам. Това, което виждаш сега, не му е за пръв път. Ша видиш, че после и стотинка няма вземе от бабата, ша  я изпрати до тях и ша й пожелае хубав ден. Този тъй наречен наркоман-крадец-деградирал тип върна на една жена изпуснатите на улицата пари и спря един крадец ей така пред очите ми. А хората го избягват! Татуировки имал, не бил изгладен, реел му се погледа. Ми рее му се я, то само там горе има добро. А тоя (сочи пихтиестата маса пред нас) тоя е зло, ти казвам. Друг път гледам един дядо. Гонят го от един изискан ресторант. Миришел лошо, нямал дрескал.

- Dress code

- Ъхъ, нямал го. Що стоял там, гонел им клиентите! Хм, лош. Така като го гледах дядото – цял живот беше бъхтал и сега с мижавата си пенсийка гледаше как да си купува лекарствата, дето ги пиеше, щото баш работата му е прецакала тялото. И точно тоя лош човек си плащаше всички сметки и данъци. И като ги платеше една стотинка не му остава за храна, та ходи да проси по улиците, белким, някой хляб си купи, че това, дето го изравя от кофите, така и не успява да му се услади. Ама е лош! Хм, лош е управителят на ресторанта, дето го гони. Абе що храна хвърляте, абе нахранете го човека бе. Ама тоя тук е много лош, ти казвам.

И профилактично си загаси цигарата в ръката на момчето. Пихтиестата маса издаде тих стон.

- Имаше един тип. Всички казваха: „Виж го, добър човек е, за пример!” Облагодетел бил.

- Благодетел.

- Тъй, тъй. Помагал на сиропиталищата, наемал хора от малцинствата или социално слаби. Хубу де, ама никой не каза, че тия хора от малцинствата или социално слабите му работят по 12 часа на ден, без почивка и им дава по 100 лв на месец. Па, тая виждаш ли я? Била курва. Хм, ама че се продава, щот` няма пари за хляб, щото мъжа й работи при оня облагодетеля. И не са от ония с по сто деца. Едно-две само са си направили. Та лоша била, курва била. Курва им е, щото не им пуска без пари. Но този тук…този е лош. Тъй като го гледам я е изнасилил някой или пък е окрал някой, ти казвам.

- Не си сигурен.

- Оооо, съм. И ако случайно не го е извършил още, то скоро щеше да го извърши. Повярвай ми, аз ги усещам тези неща. Ти си учен човек, виждам те. И точно затова хич не ги усещаш нещата.

- Е да де, ама ти не можеш да си играеш на Господ. Не е правилно.

- А кое е правилно? Убийците и изнасилвачите да са на свобода, защото са деца на богаташи? Бизнесмените, дето нямат една чиста сделка и забогатяват, като крадат от работниците си и от държавата, да стават кметове и по-големи управници? Продавачите на фалшив алкохол да протестират срещу неправдите и мошеничеството на държавата? Ония, дето продават дрога на децата, да си пият ракията вечер с второ районно? Не знам, умен си, ама имаш странни разбирания за правилно и неправилно?

- А тоя какво ще го правиш сега?

- Нищо. Той си плати цената. Без значение, дали е бил лош или е щял да бъде, днешната случка ша му промени мисленето. Ако ли не, пак ще се срещнем с него и ша оправим нещата.

Усмихна се и ми смигна.

- А аз?

- Ти си свестен. Само дето много питаш. Аз те виждам, че си пич, ама ония слепите няма те видят и ша ти теглят пердаха, ша знаеш.

Станах и тръгнах. Усмихнах се вместо „Чао” и поех към къщи. Чистият въздух ми стигаше. И се замислих, дали и обстановката вкъщи не е това, което изглежда?