Черни фракове, Бели рокли

- Еми добре де, бяла съм какво от това. Вие пък сте черни и бели, на мен ми се вижда някак……….едностранчиво, скучно и много, много акреативно. ОК, имате костюми, а аз имам рокля – чисто бяла и красива рокля.

     - Уууууууууууууууууууууууууууууууу, къш бяла напаст такава. Снежинка, албиноска, прозрачна лястовица, бледоликата странница… … - тълпата продължи да крещи по жицата. Освиркваха, обиждаха и оплюваха своята сестра. Ако имаха пръсти вместо крила и ако тежаха малко повече от своите 15-20 грама сигурно щяха и пръст и камъни да захвърлят по нея. Добре че не можеха, но и да можеха, нямаше да се промени особено положението. Да си омразен на себеподобните си е повече от болезнено. Това винаги носи самота.
     Имаше един младеж, който й правеше компания. Уж изглеждаше като тях, с фрак, но все пак се навърташе около нея. Сигурно си падаше по странни мадами, бе решил че тъй като нормалните лястовици не му обръщат внимание ще се пробва при странната белопера мацка. Какво ли си бе казал: то никой не й обръща внимание, толкова ще е самотна, че ще ми обърне на мен. Но после видя че и тя не е склонна да му откликне и налюпи деца веднага щом се затопли и избяга.
     Имаше и един...ъъъ…човек. И той бе странна птица (те така се изразяват, явно наистина са умни тия същества, виждате ли само как са проникнали във птичата същност и знаят че странността е част от нея). Един такъв дългокос, веселяк, с гръмък глас и често нецензурно изразяване. Да ама с добро сърце. Топлина лъхаше от това човешко същество. Те не знаят как да ловят мухи, тя отдавна го бе научила и бе простила на дългокосия веселяк, че не й донесе нищо за хапване. Толкова бе наранена от омразата на другите лястовици, че капката доброта от младежа й се стори толкова приятна, като храна за душата един вид.
Той даже извади една джаджа и дълго я държа срещу нея, после с тази джаджа ходеше и показваше какво си има в тях. Ей това не можеше да им разбере на хората. Противно на себеподобните й те смятаха че белите лястовици са нещо хубаво. Така и не можа да разбере защо. Имало някаква връзка с нещо написано отдавна от техен себеподобен. Имало и връзка с някакви стари поверия. Хората за разлика от животните смятали редките неща за хубави, късметлийки един вид.
     Странно, наистина странно, а така й се искаше и нейните събратя да смятат така. Но те я отбягваха, заобикаляха я и даже отлитаха от нея. И то отлитаха на далеч, твърдяха че зимата ги притискала, срокове имали да гонят, не можели да я чакат. Щяла да загрози идеалната форма на ятото. Красотата била в черното и бялото, и така тя щяла да изглежда като дупка сред тях, а за какво им е жива дупка като могат да си направят и без нея само с мъъъничко качествена хореография. И така всички по малко по малко отлитаха на юг. Тя се чудеше какво ще правят там, но после разбра. Измираше храната. Студът и намаляващата слънчева светлина избиваха храната. Насекомите се криеха и заспиваха. Летаргията обзе тях както миграцията обзе братята и сестрите й.
     Ах, този дългокос младеж, защо не се научи да лови мухи.
     Първо й се вкочаниха краката, после човката, по някое време и между перушината навлезе студът. При изгрев слънце нещата сякаш поомекваха, но щеше ли да изкара и другата нощ? Зависи. А надеждата топли ли? А има ли надежда в сърцето, което е било пребито и ожулено от омразата на събратята? Има ли желание аутсайдерът да живее сред, тези които го мразят при условие че няма с кой друг да дели светът?

     Ще говорим на пролет.



     Бел.авт. Посветено на Янко Вълчев, младият любител орнитолог посветил дни в наблюдение и възхищение на бялата лястовица кацнала на къщата му и показал ми расизмът сред лястовиците. Така и не разбрахме какво се случи с бялата лястовица, тя просто изчезна един ден :(

Да преброим стоката (Димитровден е)

Днес е Димитров ден, денят в който лятото свършва, започва зимата. Като бях малка някой ми каза, че на Димитровден хората си прибират овцете от овчарите, които са ги водили на паша цяло лято. И така пилците се броят на есен, добитъкът се прибира на Димитровден, започваме да чакаме и първият сняг.
Днес се замислих, аз какво бих преброила днес? С какво ще запомня своето лято? Като тегля димитровденският калем какво остава след него. То е ясно че говеда няма да получа, пък и то аз малко говедо ли съм (особено по рождение). Няма да получа защото не съм дала, не ми и трябват, скотовъдството и земеделието не са моята стихия така да се каже. Въпросът е какво ми остава след това лято. Беше толкова тежко, че си мислех че ще усетя облекчение след краят му. Тежко и дълго, започна още март месец, да не кажа февруари. Ние, хората работещи в сферата на туризма, определяме лятото не според температурните промени в природата, а според сезона - кога започват резервациите за следващият сезон, кога отваря хотела и прочие. И аз дори и в личен аспект вече така определям лятото. Естествено не започвам с ходенето на плаж още в началото на март, но това е едно от нещата от които се отказваме когато започнем работа в бранша. Отказваме се и от личното време ама това са още по други теми на разговор. И така дълго и тежко лято, толкова тежко че чак не усетих кога станах леля за втори път, отбелязах годишнина от смъртта на баща си, посетих една доста добра вечер на "Spirit of Bourgas" и друга също добра такава на "Аполония" (баш в хронологичен ред изброено)... и майййй това е. Може би трябва да помисля какво дадох около гергьовден и какво следва да си получа сега. Дадох личното си време, сънят, спокойствието, дадох радостта от ежедневието. Сега получавам само малко повече лично време (спрямо вчера), но в намален обем спрямо това което предадох пролетта. Другото явно сама трябва да си го направя. Моята стока не се умножава, даже намалява, придобивките сами си ги правя. Сънят, спокойствието, радостта явно по-късно ще се появят, те се затриват лятото и после започват да се възраждат, но не по Димитровден, а по Коледа нейде.

Това е моята димитровденска равносметка, а вие какво преброихте днес?

П.п. знаете ли, приятели, след края на този ден и няколко разговора установих едно нещо - аз нямам за какво да се оплаквам. И бога ми, оооооооооооо нямам за какво да се оплаквам, нямам и желание да се оплаквам, даже нямам и право да се оплаквам. Не ще се сравнявам с другите, защото както може човек да се сравни с някой по-зле от него, то би следвало да се сравни и с някой по-добре от него. Мисълта ми е че си ударих едно конско сама на себе си на тема "как подяволите си позволяваш да се оплакваш, че няма от какво да се похвалиш", защото като изключим едно от гореизброените събития всички останали бяха невероятно хубави и повярвайте ми изключително незабравими за мен. Може би трябваше да ги презентирам с добрият тон, с веселата и приповдигната интонация, но не го направих. Не желая и да редактирам напълно написаното по-горе защото това би означавало да я пренапиша, а незнам как, знам че всъщност аз съм много по-щастлива от живота си от повечето хора. Имам желание да говоря за положителни неща и да се фокусирам върху тях, обичам да помня доброто и да говоря за него и тъжа когато всички останали постоянно говорят за тъжни неща. И именно тази тенденция, която забелязвам в обществото, в хората около мен, а именно да се говори само за негативни неща и нормалният разговор между хората да е съвкупност от оплаквания ме накара да осъзная, че аз обичам да говоря за положителни неща, че обичам хубавите вести и хубавата страна на живота. И искам да заявя най-откровено че мисля да продължавам да го правя напук на всички останали и се моля много други същества да застанат до мен, за да увеличим доброто и положителното в този живот.

И все пак, какво преброихте вие днес?

Обичам ви!

За тайванките, сватбите, любовта, самотата и други такива дизастъри

Тази сутрин открих интересна новина в сайтът www.vesti.bg, а именно "Тайванка се омъжи за ... себе си" и тъй като това така да се каже развълнува душата ми, ми се прииска да поразсъждавам по темата.

Толкова ли умираме да се оженим, стигна ли до там желанието ни за сватба, че да я имаме на всяка цена, без значение имаме ли жених или не?

Съгласна съм с идеята при липса на постоянен партньор в живота и силно желание за бебе жената просто да си роди такова и да си го гледа. Няма и как да не подпрепям самостоятелността на жените, все пак живея без мъж до себе си, издържам се и управлявам живота си. В същото време не отричам двойките и не съм спряла да търся своят партньор. Питам се обаче не е ли малко прекалено да си правим сватби самички без да има човек до нас. На мен това ми прилича на сватбеният еквивалент на вибратор. Има нещо, което прилича на пенис, то върши някаква работа, но не е истинско и определено му липсват някои характеристики (физически и духовни) и така дааааааа правила си секс, може би си стигнала до оргазъм, но си знаеш че не си правила секс с мъж и някак си празнотата не е запълнена.

Много ми хареса и изказът "С това жената, която вече не е сама със себе си, иска да даде пример на всички необвързани 30-годишни дами, че не е задължително да срещнат принца на бял кон, че да са щастливи". Първо, да, не е сама със себе си, въобще не е сама със себе си, тя е She, herself and she, бая са определено. И ето как тя и пръстенът й вече са двойка. И второ, откога щастието идва само със сватбата. Защо трябва дамите да са щастливи само когато се оженят за своят принц на бял кон? Може би ако не живеем вкопчени в тази мисъл няма толкова да ни липсва съпругът и може би ще искаме приятел, любовник, здрава ръка и стабилна опора, спътник и прочие и тогава няма да се впускаме в безсмислени начинания само и само да се оженим. (и някви хора на хиляди километри от нас да ни пишат по блоговете си в понеделник сутрин ;))

Дамата даже е направила фейсбук група, за да "която да окуражи дамите да си доставят подобен миг удоволствие като нея.", то верно че и аз имах идея да си сложа на статута във ФБ че съм във връзка с "Живота" (не ми даде), даже ми беше дошло на идея да създам профил Life и така да осъществя идеята си. Е, нека не звуча като "аз съм с нормален разум, а госпожата (щото тя нали е госпожа) върху чиято постъпка разсъждавам не е" всички имаме своите моменти в които се чувстваме по-луди и от лудият шапкар, нооооооооооооо.....

Ще спра с разсъжденията си, оставам на вас да споделите мнението си относно постъпката на дамата аз казах своето ;)

И дежурният поздрав по случаят:

Аре ве пък ти! (В интерес на вашата безопасност незабавно напуснете сданието през евакуационните изходи)

Все по-често се сблъсквам (или може би трябва да кажа "продължавам да се сблъсквам") с изразът "ти пък що се занимаваш с това разделно събиране на отпадъци" и следващият момент "не си ли виждала как всичките отпадъци ги събират в един камион", "няма смисъл", "ееее ти пък" ... ... ... ... ... Продължавам целеустремено и самоотверждено да обяснявам на всички как го правя и заради себе си, защото искам да се превъзпитам, макар превъзпитанието отдавна да се случи. Г-н Норбеков е казал че навикът се изгражда с 20 до 40 повторения, аз отдавна съм го повторила това с разделното събиране и отдавна отивайки в друга къща търся трите отделни кисийки и онази четвъртата за общите боклуци (хехе това прозвуча като тримата мускетари и Д`артанян), така че да, имам си навика вече и въпреки всички упреци си събирам боклука разделно. Разбирам всички хора които имат нужда да вярват в това че трудът им не отива на вятъра (макар че за какъв труд става на въпрос просто да не хвърлиш тук боклука, ами 10 см по-наляво (for example)), но нейсе имат нужда да вярват че не отива на вятъра. Но замислял ли се е някой някога, че ако всеки българин наистина изхвърляше на точните места точните боклуци и фирмите, които работят в този бранш също щяха да бъдат по-стриктни. ООООООооо моля не ме обвинявайте, че пиша по тяхна поръчка или нещо такова. Аз съм един абсолютно обикновен гражданин на това общество и хабер си нямам кой се занимава в Бургас (например) с това събиране, просто като обикновен гражданин на това общество и на планетата земя имам какво да кажа по въпроса. Имам право и да задам въпрос. ОК питам, питам ви мили мои съграждани защо трошите капаците на контейнерите, понеже тези капаци са сложени, за да ви е по трудно да пускате всякакви боклуци вътре, толкова ли ви мързи да използвате контейнерът който е предназначен за това, а не ви мързи да изкъртите капакът, за да си изхвърлите обелките от ябълки в синият контейнер например? Ако знаехте, че всички компании са стриктни щяхте ли да сте по-стриктни и вие? Ама хубаво се замислете, не ми казвайте "естествено, че ще съм", защото не съм убедена че ще го направите. Ако цялото българско общество е стриктно и се грижи за средата около себе си, тогава цялото българско общество ще има очите да държи сметка на компаниите дали си вършат работа. Не се ли случва ситуация тип верижна реакция - обществото не го е..е за разделното събиране на боклуците, компаниите които се занимават с това също не ги е..е, защото обществото не го е..е и така си имат основание да спестят малко пари. Не става ли България държавата на нее...стта, на верижната реакция от непукизъм, незаинтересованост, прехвърляне на топката и миене на ръцете с другите. Всички сме сапуни в ръцете на другия и респективно си мием ръцете с другите. Една река от мръсна вода!

Наскоро бях свидетел на ситуация, в която чужденец е пратен да инспектира сграда именно за това колко "environmentally friendly" са собствениците на сградата, колко инвестиции се правят по опазване на околната среда, има ли политика по намаляване изхвърлянето на отпадъци и прочие. Знаете ли какво се случи? Случи се това, че първо човекът бе втрещен от това колко невежи сме ние по въпросите (аз самата именно при подготовката на събитието разбрах за термина "grey water") и второ как всички гледаха господина с насмешка. Да, той определено приличаше на човек, който просто си убива времето, но никой така и не се замисли колко добра е все пак идеята да положим мъъъъъъъъъъъничко усилия и заедно с доброто стопанисване на сградата и бизнеса да спомогнем за доброто стопанисване на планетата. А въпросната организация наистина даде идеи как без усилия да помогнем за опазването на планетата (брях!!!)

А в следващият момент световните организации крещят колко е лошо положението, как населението на земята потребява до такава степен, че след 20 години войните ще се водят за вода! И тогава мили ми съграждани, тогава ще плачете и ще казвате как сте готови на всичко за да се оправят нещата, да събирате отпадъците си разделно, да не изсичате горите, да не ги смятате само за дървесина, да се отоплявате по друг начин, да садите дървета. Много качулки ще се сложат след този дъжд и много молби за дъжд ще се чуят. Трябва ли каруцата задължително да се обърне, за да се намери път? Толкова ли сме слепи, та винаги чукът по главата ни възвръща зрението? Толкова ли сме самовлюбени, че мислим че само защото сме най-развитият организъм на тази земя, въпросната ще ни прости всички издевателства?

Не исках да пиша негативни неща, не желаех и да укорявам. Препрочитайки написаното обаче осъзнавам че именно това правя на доста места по-горе. И се извинявам, и не, именно защото отдавна събирам материал в себе си да кажа тези неща. Това е политика в която искрено вярвам, това е начин на живот, който искрено смятам за правилен, не за мен, а за всичко около мен. И тук като заключение ще кажа нещо, което измислих това лято.




Ако около теб е кочина, какво си ти?

Wake up, its a beautiful morning

Добро утро слънчица :)

Сънени сме нали, оо не мислете че и аз не съм сънена. Именно желанието ми за сън ме провокира да напиша това. Като пресен почитател на блога "Васи ли?!" и последовател на многото истини, които казва това момиче реших и аз да пиша всеки ден (или поне да се помъча де) и тъй като отново връщам музата си след летният сезон, който за другите може да е море, къмпинг Смокиня/Градина...., лежерност, флирт, тен и т.н. и т.н. за мен беше бач на морето, много работни часове, малко плаж и никакво лично време. А така ми липсваше писането, изразяването на себе си. Не съм кой знае какво, ся колкото и да ми се иска няма да променя света или сякаш ми е късно. Тук малко бел. авт. - Моя преподавателка по неорганична химия навремето ни обясняваше, че рано рано трябва да направим нещо със живота си, защото еди си кой си (името му беше нещо с А) на 28 вече бил направил най-важните открития и прочие, а аз както повечето от вас знаят ги прехвърлих тези годинки. Така че следвайки инструкциите на проф. Узунова, нищо няма променя в този свят. Та променяйки или не светът така да ми се пише. Имам нужда да говоря. Усещам как кръгът ми с приятели е доста тесен. Не че са малко, просто са далече, а аз съм жена - имаме повече центрове на говор, нали помните?! И имам нужда да говоря и си признавам, че обичам да пиша. И днес, драги мои, ще пиша за сънеността и това колко ми се спи. Всъщност мисля да пиша за това как се събуждаме. За една топла целувка за добро утро (вие си преценете дали целувката ще е от любимия или от чашата топло кафе), за слънчевите лъчи които докосват кожата ви, дразнят сетивата ви и колкото и сърдито да се тикате в завивките не можете да не реагирате на веселата слънчева светлина. Ето за това сладко събуждане ми се мисли. А каква е истината ли, истината е че станах още преди изгрев слънце и ме събуди алармата на телефона, но пък си мечтая, мечтая си за сладката целувка на топлото пролетно или лятно слънце, която да ме събуди и игриво да ме подкани навън където ще ме задържи за дъъъъъъъъълго, защото

 кой му се прибира вкъщи в това хубаво и топло време (каза тя на 20 октомври, днес не вали ама и температурите не са високи, ама ко ти пука, мечтаем за лятото сега ;)

Ето за тези хубави и топли неща мисля в сряда сутрин на работа. И поздравявам всички със следната песен: