Шал

Намерих си стария шал
Онзи дето баба ми го оплете
Прегърна ме стара печал
По мойто изгубено детство

Намерих си стария шал
В червено и черно, кат Стендал трагично
Загърнах се в него, макар омалял
отново ме стопли, сега по-различно

Нима в тоз, от баба ми, шал
Човек пази спомени прашни
Изтупах един, за стара шейна
За смях детски сред белите преспи

Място за срещи

Ще те чакам под табелата „Място за срещи“.

Защо ли?

Защото никой не чака там. Там винаги е празно. Всички избират всяко друго място в залата, но не и това.

Ще те чакам на летището в сектор „Пристигащи“ под табелата „Място за срещи“. Не, няма да пристигам от никъде. Да, знам, че и ти няма да летиш тогава. Просто искам да те срещна на щастливо място, а там винаги е пълно с щастие. Когато вляза в тази зала виждам хора пълни с очакване и блеснали очи. Виждам как хора се прегръщат, целуват се и си казват „обичам те“. Докосват се, търсят другия. Близо са един до друг, помагат си и всеки един от тях иска да е там. Веднъж бях тъжна. Не помня защо, просто много тъжна. А така отчаяно търсех светлината в мен. И тази тъга… поглъщаща ме, обгръщаща ме... лепкава и душна тъга. Но се сетих за сектор „Пристигащи“ на летището. Бързо отидох там, постоях тихо известно време и наблюдавах хората. Малко воайорско от моя страна, но се налагаше. Стоях там и цялото това щастие ме обля. Беше навсякъде около мен. Отлепи тъгата и зае нейното място, просмука се в мен и ме върна в истинската ми същност. Гледах щастието и си мислех: „Има надежда, хората все още искат да са тук и сега, все още искат да са с другите хора.“

А, и още нещо важно. Не бъркай мястото със сектор „Заминаващи“. Там е тъжно, много тъжно. Там има сълзи от тъга и раздяла. Там разкъсването между хората се усеща физически. Все едно нова рана се отваря в кожата ти всеки път, когато двама се разделят. И там съм била. Веднъж по погрешка попаднах в този сектор, та после се наложи двойно повече време да стоя в сектор „Пристигащи“.

Ще те чакам в сектор „Пристигащи“ под табелата „Място за срещи“.

Ще нося книга, защото искам да ми вярваш, а Лемъни Сникет е казал „Не се доверявайте на човек, който не носи книга“. Така и ако ми вържеш тенекия ще имам какво да правя. Не, не знам коя ще е книгата. Чета ги по 3 – 4 наведнъж. Не знам и с какво ще съм облечена. Нали съм жена все пак. Пък и искам да те впечатля, сигурно ще си сменя решението няколко пъти преди да дойда. Но ти ме чакай там ако още ме няма. Даже можеш да подраниш. Аз няма да закъснявам много. Ей така, колкото да съм дама. Но ти ме чакай. Дори и да не съм най-голямата ти любов. Дори и ти да не си най-голямата ми любов. Нека се срещнем, нека се обогатим, пък може и да се вгледаме в очите на другия. Толкова отдавна не съм потъвала в нечии очи. То е като да посетиш ново място. Нова гора, ново езеро, на чиито бряг да седнеш и да се насладиш на залеза.

А ти? Кога последно се вгледа в нечии очи? Кога за последно забрави  потъна в очите отсреща?

Нека помълчим.

Хвани ръката ми. Топла е. Нарочно я държах в джоба си досега. Исках да ти подам топла ръка. Аз не съм студен човек, затова и исках да те посрещна с топлина. Там, на мястото за срещи. Аз и ти сред многото хора.

-Извинете, мен ли чакате?

Есенни мелодии

Петолиние
С накацали по него малки ноти.
По петолинието птиците изписват мелодията на есента. Запееш ли я, сълзите прокапват от очите ти като есенни листа. Есенния залез обагря петолинието. Хартията му е морава, розова, лилава. Ярка и красива. Естествена.
Ей сега есенната песен ще отлети.
А в ехото й ще зазвучи зимната мелодия.
Нейните ноти са по-големи, нямат нужда от петолиние. Стоят си по земята и грачат, както е казал поета.
Петолиние.
Петожицие.
По жицата кацат всякакви. И надеждни и безнадеждни.
Ама само ние, хората ги опредиляме като такива.
Те сами по себе си са просто волни птици, имащи свободата да се излюпят, летят и умрат. И ние, хората, летим. Просто вярваме, че това е сън. Не знаем, че там сме истински, магични, отворени. Само когато си отворим очите ставаме зазимени, вкоренени, духовно вкоченени. Спираме да танцуваме с дърветата, да се реем с птиците, да виждаме цветята. И асоциираме посестримите птици с ноти по петолиние, мечтаем за това, което наричаме сън.
Мелодията отлетя. Това и Моцарт не знае как да го опише. Вивалди само се е опитал...макар и доста красиво. А есенното небе вече прилича на негатив. И аз не знам надолу с главата ли съм или нагоре. Кое е реалност и кое не? Само птиците още са черни. И рисуват с телата си есенни мелодии.

In memoriam

Побързах

Да обръщам внимание

на живота около мен

замъглих за очите корените ми,

плъзгащи се в различни посоки

Забравих да погледна,

да проверя

има ли самота и тъга,

вярвайки слято, че всяко зло е за добро

Не попитах любимите си

дали искат добрата ми дума, която да ги прегърне

Забравих се,

Забравих тези които изначално обичах,

които ми показаха стойностното в живота

Покоя идва ли със смъртта?

Ти не знаеше, че цел не е всяка черна дупка,

целите могат да бъдат и други

Прицели се там където няма нищо

Ти остави следа

Завинаги!

Сред бурята

Щастлива съм,

Че просто ей така, съм в композицията ветровита

Че чувам песен на листа, под светлините на звездите

Щастлива съм,

Сияе вечерта, в сърцето буря се развихря

тъй както крача си сама, вървя сред хората с усмивка

Щастлива съм,

Защото знам, че има в мен любов, дори тъга

Които ритат ме и се развивам

Щастлива съм,

Дори сред най-горчивата тъга

Защото утре знам, ще се усмихвам

Сега

Една сълза в окото ми попадна
и ми показа скрита светлина
и после към ухото се прокрадна
прошепна му за любовта
Тя каза му:
Не съм ни тъжна, ни весела, засмяна
а просто истинска вода
Не съм ни страшна, ни жадувана мечтана
а просто част от тук, сега.
Сега надзъртам иззад водопада,
чрез сее си разбирам аз света
Сега съм друга, себе си по-драга
Сега обичам се, такава съм, сега
Сега дърво съм, храст, река, омая
сега съм заедно с истинността
Сега съм в мир и просто зная
Не ми е нужна ни причина, ни награда, ил цена

Приятел

- Страх ме е!

…

- Страх ме е!

- От какво?

- Че ще ме отрежат.

Чувах резачките в далечината. Ярък, пронизващ, продължителен звук. С вибрацията на убийство. Такъв звук, който от една страна не можех да спра да слушам, а от друга страна се страхувах от момента, в който ще спре. Защото спреше ли миг по-късно се чуваше пропукване на дънер и постепенното му сгромолясване. Някъде по това време се присъединяваше и шума на всички изпочупени клони. Другите дървета страдат и физически от смъртта на събрата си.

- Страх ме е!

Не знаех какво да отговоря на моя приятел. Може би наистина много скоро и него щяха да отрежат. В този момент намразих себе си за безсилието, което почувствах. Безсилието да спра убийството на гората. Изпитвах сходните чувства и към компанията поръчала това „убийство“, че дори и към бедните изпълнители на заповедите, че не правят нищо по въпроса.  

Стиснах още по-силно ствола, който бях прегърнала. Усещах живителната енергия, която пулсира по него. Извираше нейде от дълбините на земята, навлизаше през корените с главоломната си любяща сила и целеустремено насищаше цялата му същност. Ствола вибрираше, усещах енергията във вертикала. Беше толкова силна, че достигаше до най-горното листенце на дървото. Стигаше за всичко в него. Всяка частица се обливаше с любящата енергия, защото винаги е достатъчно.

Почувствах се като консуматор. Разбрах как, усещайки енергията аз вече взимам от нея. Моя приятел, дървото, сякаш нямаше нищо против това. Стоеше и даваше от тази енергия. Може би, защото не я беше поискало от майката Природа. Тя просто му я даваше, защото знаеше, че то има нужда от нея. И ето ме там, прегърнала дървото и взимайки от неговата енергия. Майката Земя сякаш не разбра, че си има работа с паразит и просто леко засили силата на енергията. Сега вече имаше и за двама ни. Започнах да преливам от радост, благодарност, щастие. Усетих се истински жива. Кръвта във вените ми започна да пулсира с честотата, която усетих преди миг в ствола.

- И знаеш ли защо ме е страх, че ще ме отрежат? Защото искам да давам още и още. Толкова много хора минават от тук. Толкова малко се спират да поговорят с мен, да ме прегърнат. А аз имам толкова много за даване. Толкова много искам да дам. Всеки от вас, прегърналите ме, получава част от мен, усеща природата, разбира същността ни. Ти можеш ли да предадеш тази енергия на другите човеци, приятелю? Само така ще съм спокоен, дори и да ме отсекат. Кажи им, че в земята има достатъчно любов и сила за всички. Просто трябва да седнат, да се отпуснат, а може и ръце в пръстта да заровят. Любовта на майката Земя е към всичко и всички. За нея всички сме равни.

- Ще им кажа, ще им покажа, ще им дам.

Събудих се.

Хиляди дъждовни капки тук се спряха,
А отиваха далеч от облака-съня
Уловени в мрежа- новата им стряха
Като паяжина сбрани във стиха

Хиляди дъждовни капки ми показа красотата
Уж е просто паднала вода
Не тъга, надежда носят непозната,
че в прегръдките ти ще заспя

Искам

Как искам всичко

Искам го сега

Искам да съм майка

и да съм жена

Искам да покоря живота

без себе си да укротя

Искам да разкрия непознати-

те страни на любовта

Искам да творя, да пиша

да се провокирам и шокирам

да се изненадам и обичам

да се възхитя

Искам да съм друга

но със същата усмихната душа

искам да съм луда

да обходя и света

Искам откривам бездиханна

да посрещам изгрева ръка в ръка

искам да се смея, плача лудо,

но не знам кога

На прага на

Мирише ми на изсъхнала трева
Така разбирам, че Август си е заминал
Миризмата на изсъхнало лято
се носи от влажен хладен вятър
Същия, който ще донесе есенния дъжд
Така посрещам Септември
Тъгувайки по лятото и мечтаейки за златната есен
Ще запазя малко тъга по лятото дълбоко в сърцето си
За да му се зарадвам още повече когато дойде юни
Това есенния дъжд ли е или просто ми се насълзиха очите?

Up

Take my heart
Fill it with air
Warm it up
So I could fly above
Above the world
To shine with colors
To rise with happiness
To rain love
Let the love soak
into each heart
and then you’ll see what will come up

(Внимание!)

Ти ме виждаш
пряма, груба, истинска до болка
Но внимавай, друже
Вляза ли под кожата ти
във съня ще те спохождам
Ти ме виждаш:
Хич не съм жена мечта
Не кротувам, не мирувам
мнение изказвам

даже пред тълпа
                                                      Ти внимавай
                                                      Всички твои страхове за мъжката сила  ще разбия
                                                      Вместо да увисна на врата ти,
                                                      шепнеща подмолни котешки слова
                                                      Не плаши се, друже
                                                      Аз не бивам дявол, просто съм стихия
                                                      Ще те провокирам, ще те обискирам
                                                      Тъй ще промениме своята съдба

Вместо торта и свещичка

Днес не си по-старец ти отколкото те помня
Днес ти щеше да познаваш всички дето после се родиха
Днес през сълзи не вдигам тост
под лозата, сред приятели, с децата

Днес ще те запомня минус пет лета по-млад
Днес си спомням за доброто, лошото в съдбата
Днес ще кажеше: Ех, че ми е драго с моите деца
Днес ще те прегърна и целуна ... във душата

На татко

Довя ми вятъра едно "Благодаря"

Довя ми вятъра едно "Благодаря"
Като прашинка във окото ми попадна
Така разбрах, че златен залез и за друг сега
Запълнил е в сърцето празнината

Довя ми вятъра едно "Благодаря"
Като прашинка във ухото ми попадна
Сега аз чувам шепота в нощта
и ехото на влюбените в тишината

Довя ми вятъра едно "Благодаря"
И аз отвърнах същото в замяна
Къде отиде и не ща да знам
Защото ще отиде там, където трябва

Буря

Пригърмя.

С гръм се разцепи сърцето ми.

Но не точно по средата, не на две, абсолютно неправилно и неконтролируемо разбито на парчета. Опърлено от бесния гръм, замириса на изпечена любов. Запечена, прегоряла от силни чувства, вина, обида, безсилие, ревност. Изгоряла сама от себе си, опушена и завехнала без грам живец. Овъглена маса, почернена и гротеска.

И закапа.

Едри капки.

Първо една, две, но силни и тежки. От тези дето като ти паднат на главата и боли. После постепенно дъжда набра сила и се развихри. Стичаше се по мен сякаш знаеше колко съм опушена, овъглена, мръсна. Измиваше всяка сажда, всяка частица пушек. И как болеше само! Най-много болеше там, където бяха самите стени на овъгленото ми, разпарчетосано сърце. От вън напуканата кора болезнено попиваше сълзите на небето, отвътре сърцето, помнещо своята болка, попиваше небесната болка. Двете се сливаха и образуваха малка напоителна система, която по артериите се разпростираше в мен.

А аз стоях и с мъртвешко отворени очи гледах черните облаци над мен. Вятъра, който ги довя се бе спрял за миг да изпуши цигара докато дъжда си върши работата. Той, сам по себе си нямаше кой знае какви чувства спрямо, това което става в момента. Неговата работа беше да носи дъжда тук и там. Като шофьорче на повикване. Само, че никой не му даваше бакшиш, тъй като никой не му се радваше. Стоеше и чинно изчакваше да се излее цистерната. Днес бе нервен и пусна турбо-помпата, че по-бързо да се изтече. Нещо нямаше нерви да го пуска „тихо, кротко и така цяла неделя“. Айде стига вече такива литературни изпълнения. Това е старата школа. Днес всеки бърза. Дори дъжда, дори вятъра, дори слънцето. Дори любовта, дори мъката, омразата, болката.

Дори любовта.

Бързо идва, бързо се разнася по тялото. Усвоява се от органите и се трансформира в полезни вещества. Захранва за кратко и бива изхвърлена така, сякаш сме изяли парче шоколад. Ако забравиш да я изхвърлиш…пригърмява, с гръм се разцепва сърцето ти и всичко започва от начало.

Стоя и гледам дъжда с лице облещено към небето. Чудя се тези вади моите сълзи ли са или тези на небето. Там някъде горе на някой му е тъжно поне колкото на мен. Чувствам го. Щом не мога да усетя разликата значи има и други с такава болка. Все пак не сме толкова различни. И все пак, всеки е съвършен сам по себе си.  Чудя се колко ли хора стоят сега и гледат дъжда. Колко са тези обгорели сърца, които фъстейки се напояват за нов живот. Ако извлечем на повърхността на нещата само обгорелите си сърца, земята ще изглежда като след пожар или изригване на вулкан.

Любовта изпепели земята.

Омразата, болката, ревността, комплексите, обидата опустошиха земята и сега само овъглена маса пуши тъжно, тежко и мълчаливо. Вече успокоилия се дъжд, свлича последните сажди от масата. Тук таме се прокрадва червеното месо. Дори и болката може да бъде отмита. Дори и вината може да бъде прогонена, дори и ревността бива извлечена. Всичко това се свлича от повърхността и попива надолу в недрата. Част от него ще се изпари обратно в облаците, за да има материал за следващия дъжд. Другото ще попие дълбоко в недрата, за да имаме от какво да се храним и с какво да се борим.

Вдишвам.

За първи път от…време насам раздвижвам клепачите си. Зениците ми постепенно връщат живеца си и се свиват под лъчите на току що изпеклото слънце. Проверявам се, всичко си е тук. Сърцето ми е започнало леко да кърви. Значи ще се оправи. Събирам го в шепа и го целувам, за да му помогна да се справи по-лесно с възстановителния процес. Мириша на дъжд. Само сърцето ми все още има лек дъх на сажди, пепел, загар и вина. Подреждам го там, където е било преди. Времето ще го притисне и намести, ще го слепи и оформи. Ставам и тръгвам.

Какво следва?

Следва продължение.

Когато денят е в краката ти

Когато денят е краката ти
сядаш и мислиш.
Мислиш върху това, което мина през теб.
Сядаш и чувстваш.
Чувстваш радостите и мъките, които си причинил.
Когато денят е в краката ти
виждаш днешните си мечти
как отиват надолу заедно с последните лъчи
Залязват,
а на небосклона изгряват
тазвечершните ти надежди.
Когато денят е в краката ти
нямаш сили да се хвалиш,
защото резултатите от живота ти са пред теб
Просто сядаш и приемаш
приемаш, че деня е в краката ти.
Залез.

Тресение

Ура! Тресение!

Сега ще има драма

Ще имаме ний тема

Ще имаме програма!

Пулсираме по-силно от земята

Тресение в сърцето, и в душата!

Сега ще има страх и смут

Сега пред камера застава някой шут

„Светът е в шок, безредици навред!

Предаваме на живо, най-отпред“

И рейтинга се вдига главоломно

И ний забравяме огромно-

то нещастие в самите нас.

Забравяме тъгата свряла се в сърцето

Забравяме, че има слънце във небето

Сега ще гледаме тресението на земята

Ще мислим имаме ли застраховка за отплата

Ура! Тресение! В самите нас

Хей, хора, събудете се и спрете с медийната гняс!

Търся времето

Търся времето
да ми покаже как да живея
и кое е стойностно.
В търсене на времето
минава живота ми и
отлита ... времето.
Парадокс.
Губя си времето да търся времето
Да търся начини да имам повече време
Искам време да се  насладя
на времето
на качественото време,
в което съм аз, съм истинска и съм ... друга
Съм тази, която ставам когато имам време

Желания

Как искам да съм специална
Да съм друга, уникална
Да съм чудо и за тебе, и за мен
Да съм аз светило, феномен

Вместо туй съм си избрала да съм друга
Да съм на тълпата във услуга
Жадно да попивам с поглед върховете
Да мечтая да съм цвете

Ах, как искам да съм специална
Да се чувствам важна
И да знам, че има смисъл да съм тук
Да живея в мир със мен и всеки луд

Дъжд

Дъжд
и всяка капка е различна,
отмила нечия тъга
За другите е някак безразлична
за себе си - прегръдка във нощта
Почувствах ударите по асфалта,
дочух какво му каза днес дъжда
Разказа му за облаците, сбрали
през зимата тъгата на света
Разказа му за скритите любови
за пътниците по света
за скъсани души, окови
за всяка мъничка лъжа
Сега сърцето ми е на решето
сълзите облачни пробиха бронята
сега очите ми прогледнаха в зелено
и багрите заляха пак света

Самосъжаление

Остави ме
Тъй съм жалка, малка и невзрачна
Глупаво помислих, че пораствам
че над себе си израствам
пак виж ме, пак съм същата
себична, емоционално прозаична
А поисках да съм друга
да съм ведра и усмихната, и щура
се издигам над нещата,
над тъгата, самотата
Ето ме, отново чужда
Тебе, мен, любов, заблуда
Остави ме,
мене даже не обичам
Остави ме,
мене вече нараних, теб не искам

Днес

Днес отново съм събудена
Днес съм за живот възбудена
Днес отново пак обичам
Себе си, света, живота безгранично
Днес е също като всеки друг
Ден изпълнен със магия, вяра, стрък
живовляк в яркия букет 
дар за мене, и за теб
Днес съм слънчев лъч в полето
младо и зелено
днес ще си говоря откровено
ще поискам и ще дам
страст, енергия и плам
Днес е ден, благодаря
днес във мене слънцето изгря