Тъжно ми е...

Тъжно ми е и се чувствам отчуждена. Отчуждена от общество, от държава, от хора. Най-вече от хората, даже се замислих дали не искам да съм животно. Нали знаете онзи лаф - the more I know people, the more I like animals. Даже едно време исках да съм птица - за да летя свободно. Ама и при животните е сложна работата. Макар, че те животните доста са си опростили нещата, в смисъл че знаят си - йерархия, подредба. Но и там се бият помежду си, и там се издебват, изтребват. Всичко е въпрос на надмощие. Всеки ден ще видиш животно с издрано и изтекло око, с рана причинена от друг член на стадото, който е искал да го замени. Може би трябва да съм цвете или какво да е друго растение. Да, и там си има йерархия, но цветята не се тъпчат едно друго, няма да видиш една маргаритка как прекършва друга маргаритка само защото първата й пречи на достъпа на светлина. В светът на флората някак си нещата ми изглеждат по-нежни, по-задружни.

И продължава да ми е тъжно, да ми се плаче. Плаче ми се от човешката природа, от това което виждам хора да причиняват. Даже незнам как да изброя всички потърпевши на човешкия род. Като се почне от това, че си го причиняват едни на други, после се обърнем към майката земя, после към децата й, животните, после ................ много много злоба има в този човешки род. И аз не мога да я разбера, не мога да разбера ужасяващото щастие, което обзема хората когато забият нож в гърба на другия, страховитата наслада от унищожението, от разрухата, от смъртта. Стоя и не мога да я проумея. Мисля, разсъждавам, но не ми идва до съзнанието защо хората се държат така. Днес даже намерих и съмишленик. Толкова бях щастлива, сърцето ми трепна от това че най-сетне намерих човек, който да мисли като мен. Извинявайте приятели мои, простете ми близки мои хора, знам че ме подкрепяте, знам че споделяте отчаянието ми, но имах нужда да знам че някъде там има човек с който не споделяме приятелски чувства, човек външен от моето обкръжение който да мисли като мен, който да споделя моята религия. Имах нужда да знам че не съм сама на тази земя, че зрънцето ... доброта или ... незнам даже как да го нарека, и на други места е паднало. Ако този човек прочете това писание ще разбере че е за него, няма да цитирам имена. Важното е че открих съмишленик.

Открих но и това не ме ощастливи. Така де, защо да се радвам на това че и друг човек страда от това че се чувства аутсайдер. Защо да се чувствам по-малко тъжна че ракът отнема човешки животи само, защото и други хора са изгубили близките си от тази болест? Ами няма причина, просто се чувстваш по-малко сам. Но пак съм отчаяна. И си мечтая, мечтая си за светът, в който хората са усмихнати, в който не те гледат на кръв само защото си поздравил и си се усмихнал. Светът, в който лицемерието не е основната линия на поведение на личността, там където когато хората казват How do you do, they really say "I love you", защото в днешното общество те всъщност казват "Кучко мръсна, ненавиждам те и искам да те видя смазана, омърсена, стъпкана, там долу където ти е мястото. И искам да си там просто защото се наслаждавам на падението ти". Ето сега осъзнах, колко е важна народопсихологията. Как да очаквам от общество, чиято поговорка гласи "Не е важно на мене да ми е добре, важното е на Вуте да му е зле" да споделя моите вярвания. Как да искам в това общество хората да се уважават, да се подкрепят и да мислят един за друг сякаш са първи приятели. Ми не става! И България никога няма да се оправи, защото не иска. Защото на българина му е хубаво да му е гадно. Обича да се оплаква. Ако няма за какво да се оплаче си намира, създава си проблеми. Българина вярва че когато се види с роднини и приятели задължително трябва да се оплаче, да не би случайно тези хора да му завидят и да му забият нож в гърба, защото вярват че той е по-добре от тях. Ето как разсъждава българина за своите близки - това са хората от които трябва да се пазиш, защото те гледат само как да те използват. Ами мерси за такива срещи и такива приятели и близки. Ша ма извинявате ама искам обкръжението ми да ме оставя без дъх от смях, на края на срещата с приятели и/или семество стомаха да ме боли и сълзи да ми текат то смях и после когато се сетя за миговете с тях да се смея макар да съм сама. Искам когато нямаме проблеми на главата си ако щеш да си говорим за птичите и слънцето и времето, но въпреки това да търсим къде е щастието. И да го намираме. Защото, който търси - намира. Как ще намерим щастието хора, къде ще го намерим? Как да намерим щастие когато мотото в живота ни е - Ох, ами то на мене какво хубаво ми се е случило. Ъ? Кво? Ама защо? Дайте да потърсим, дайте да намерим детски смях, дайте да намерим милувка на коте, дайте да чуем птича песничка. Толкова ли загубихте очи за красотата, толкова ли ви привлича асфалта та само в него гледате, толкова ли самовлюбени станахте, че да не видите какво става около вас, а очите ви само навътре да са обърнати?! Натъжавате ме хора! И когато пиша тези думи още повече се натъжавам, защото още по-силно се загнездва в мен чувството, че съм аутсайдер. Защото когато изкажа мнението си хората ми се смеят, когато напиша нещо в което искрено вярвам в някой форум веднага се намира някой да ми напише: "Оф, стига си дрънкала глупости, дай да са плющим, да ти напълня бузите", защото никой не вярва вече в качествената музика, всеки вярва във качествения кючек, за литература пък въобще няма да говоря, че хората забравиха какво е това книга, освен постовете във Фейсбук нищо друго не четат. Защото когато кажа че ще отида на разходка някъде, чувам: Чи к`во ша прайш там, то сега всички барчета са затворени?"

Разберете бе, хора, няма нищо лошо в това да обичаш и уважаваш природата. Няма нищо лошо в това да се усмихнеш (да ве, сериозно). И няма нищо лошо в това да сме добри едни към други, защото когато всеки е добър със всеки ще забравим що е да си пазиш гърба и ще ходим на работа с радост, ще се виждаме с приятелите си с радост, ще се движим в обществото с радост. И усещате ли как радостта и щастието ще са завладели живота ни. Ето как, лесно е като детска игра. Трудното е, че трябва да измислим как да изкореним злобата, мерзостта, душевната мизерия, как да прочистим душите и умовете си от гнусотията която е заляла всички ни.

Искрено вярвам, вярвам че когато обединим усилията си всичко е възможно. Защото когато аз, ти, той, тя, то, ние, вие, те се подкрепяме, ще цари всеобща подкрепа. Когато аз, ти, той, тя, то, ние, вие, те се усмихваме, ще се усмихва цялата земя. Когато аз, ти, той, тя, то, ние, вие, те пазим природата, всички отпадъци ще са рециклирани и поставени на мястото си, дърветата ще са повече, зеленината ще е повече, въздуха и водата ще са чисти. Когато аз, ти, той, тя, то, ние, вие, те мислим позитивно, цялото човечество ще мисли позитивно.

Ето, пак ще кажете че съм мечтател. Ами мечтател съм и знаете ли, много ми харесва да съм мечтател. Харесва ми, защото не ми харесва светът в който живея, обкръжението което имам и това че не мога да намеря колеги и съседи и общество което да е по-добро, защото всички са злобни и анти настроени. И там в мечтите ми е по-хубаво, и е щастливо и както казва моят провокатор, чиито думи преляха чашата ми, там има ливади зелени, и крави черни, кафеви, лилави, и кравите и хората се усмихват и ми е хубаво, и ми е готино да ми е хубаво и......... ИСКАМ ТАКЪВ ЖИВОТ (да знаете крещя го това) ИСКАМ ПЪК! ЖИВОТЪТ МОЖЕ ДА БЪДЕ ХУБАВ, САМО ТРЯБВА ДА ГО ПОЖЕЛАЕМ!

ХУБАВИ ВЕСТИ

Ха, добър ден!

Ама какъв прекрасен ден, нали?! Е, верно че сутринта едвам отворих очи, но какво пък, те за това са сутрините.
"И да завиждаме на безработните, и за завиждане на безработните." (вътрешният ми глас е това, много е нагъл и подигравателен)
Мдаа, парят очички, после прозявка, после дилемата: Кое от следните две събужда по-добре - шепа студена вода върху лицето или чаша горещо кафе върху корема :)?! Избирам първото, най-вече защото сега няма време да приготвям кафе, а и дефламола свърши след предходните победи на втората опция.
Тук ще спра с подробните обяснения относно графикът на сутринта и действията на личността по събуждане и тоалет. Ще спра и защото искам да избягам от така обичания от българите стереотип - да обясним всички физиологични нужди действия и даже да ги покажем наяве ако може на байрак с вграден високоговорител.
Всъщност идеята да напиша цялото това нещо ми дойде от поредният ми опит да прочета малко новини. Доскоро се придържах стриктно към следната линия на поведение "Без новини - без депресия". Да, ама се стигна до нов етап в личностното ми развитие, а именно - пълно информационно затъмнение. Живот без каквото и да е участие в обществото, без каквото и да е отношение към събитията, които се случват, абе въобще все по-често се чувах как казвам: "Ами незнам, честно казано нямам мнение по въпроса". Тогава се замислих, ами защо казвам, че съм българка, защо казвам че живея в България, след като аз само съм стъпила върху българската земя. На нея ям, спя,....,купувам си прах за пране (както се казва във филма "Хиндемит"). Но не е ли това криворазбран живот, криворазбрана принадлежност към държава и общество. Идеята е не само да присъстваме върху земята, да владеем даден недвижим имот находящ се на определена територия. Идеята е че ние сме част от дадено общество и колкото и да не ни харесва (или пък напротив)ние сме възприели манталитета и устоите на обществото и трябва да участваме в него.
И така разсъждавайки по този начин аз реших, ще чета новините във вестниците или в новинарските сайтове. Така (уж) ще спестя всички манипулативни прийоми на днешната телевизионна журналистика и желанието на този или онзи да ми казва как да мисля по даден обществен въпрос. И днес правя същото, отварям новинарският сайт, и ето, отново - убийства, грабежи, катастрофи, смърт, сълзи, сополи, кал..................................................................................................
И после защо хората били негативни. Ами кой ги учи да са позитивни, кой им показва красивата страна на живота. Ние имаме очи за позитивното и красивото, но имаме и очи за отрицателното и грозното. И ако родителите на едно дете му навират в лицето само отрицателното то загубва своето виждане за красота и доброта. И когато отвориш вестника или включиш телевизора и нищо положително не виждаш как ще разбереш в своето забързано ежедневие, че някъде по света има красота и доброта? Как ще видиш всичко хубаво когато от работа не ти остава време за нищо друго освен да се прибереш вкъщи изтощен? И защо хората казват: "Уф че е гадно времето днес!". А защо никой не каза:
"Днес слънцето влезе в ролята на срамежлива госпожица, осъзнала че красивата й яркожълта рокля свети и разкрива всичките й прелести. Верните приятели, облаците, веднага се притекоха на помощ на срамежливото слънце, покривайки го от похотливите (незащитени от очила) очи на хората ходещи под слънцето. Ето защо денят ще се води облачен, но не забравяйте, това е един от най-добрите естествени паравани за фотография и на тази светлина се правят страхотни снимки и също че...колкото повече облаци, толкова по-красиви залези ;)".
Ами ето, аз го казах! И пиша това с надеждата че добрите новини за деня винаги ще са повече от лошите. Пиша това, защото искам да има повече позитивизъм отколкото негативизъм. За да кажа, че това да си настроен положително не те прави мечтател или извън реалността. Човек може да е реалист и да намира доброто около себе си.
Да, има катастрофи и да хора загиват по пътищата, загиват направо под път и над път. Но знаете ли, ежедневно е раждат хора, раждат се под път и над път, в болници и извън тях. И тези малки хора, тези сладки бебоци са повече от тези които са загинали (доказва го прирастът на планетата).
И има бедност, но има и богатство, и съпричастност има. И даже няма нужда да си богат, за да си съпричастен. Срамно ли е да дам за пример себе си? Ами да, не съм богата, но искам да помагам, и го правя в много случаи, и си пожелавам и тепърва да го правя и все по-често да го правя. Не съм вятърничава, знам че винаги ще има бедност, но ми се иска до Бедността винаги да върви Съпричастността, добрата човешка ръка.
И много кал и мизерия има по света. Но има и красота, има природа която спира дъхът ти, има (не)земна красота, която не мога да опиша, която и фотоапаратът ми дори да заснеме няма да покаже как сърцето ми прескача удари препускайки от щастие.

Сега си мечтая, мечтая да направя вестник и той да се казва "Хубави вести" и когато читателите затворят последната страница на този вестник да се чувстват щастливи и доволни и да знаят че освен лошо по този свят има и добро и че винаги можеш да се усмихнеш вместо да се намръщиш. Ето такъв мечтател съм аз, но да знаете, това е достижимо!

Точка на пресичане

-Ъ-ъ-ъ, извинете, ъ-ъ-ъ, добро утро!

Погледа й веднага се промени (ама не към добро).

-Аз, ъ-ъ, аз…

Тя продължава да гледа странно, даже му се струва, че и нотка враждебност започва да се прокрадва.

-Ох, извинявам се, батерията на телефона ми падна, мога даже да ви го покажа, и имам нужда от точен час, за да знам изпуснал ли съм автобуса си.

(Пфу, така мразеше първите встъпителни думи. В тези моменти винаги казваше прекалено много…

Oh no, I said too much (сякаш веднага припя Michael Stipe от R.E.M.)

…ами така де, той откъде да знае как ще се разчетат действията му. Пък и кой би повярвал, че млад мъж в тия времена няма да знае колко е часа, или си има часовник и/или телефон, еле пък второто кой ли го няма. Пари за хляб и ракия може да няма ама една Прим(к)а си взимаш.

Вече два (или може би три) дни той я наблюдаваше и тази сутрин сякаш отговора сам застана пред него. Черният дисплей на телефона направо му изкрещя отговора на: „Как по дяволите да я заговоря?”. Защото така като я гледаше, това момиче не бе някоя фолк-дива която заговаряш поръчвайки питие от сто и кусур лева. Това е просто очарователно момиче, което гледаш на спирката. А и какъв е шанса да е от ония будещите се с усмивка и да посрещне флирт преди първото кафе с ентусиазъм и желание.

„Твърде стар съм за тия неща, само въпроси си задавам. Ако бях на 16 досега да съм я навил за кафе, а какво правя сега, стоя и си задавам въпроси вместо да задавам на нея.” Но как, как, вижте я само - красива, елегантна, живее своя живот в своята вселена, навява ти мир, защото изглежда така сякаш харесва живота си. Имаш чувството, че не забелязва какво става около нея и не иска ставащото да я забележи.

И допреди два (а може би три) дни той май успяваше.

Мдаа, успяваше, но ето, че бе увлечен. Хвала на Великата Глобална Икономическа Криза. В условията на глобалната икономическа криза (както започваше всяко изречение на всеки човек по света и у нас през изминалата година) се състоя и неговото уволнение. Уволниха го от работата, която мразеше, от която с години се оплакваше. Казваше: „скучна ми е, парите вече не са така добри, екипа не струва”, но дааааа, навика е втора природа и той стоеше и правеше едно и също ден след ден. А сега, сега смени работата. Отначало с мъка, парите хич не бяха толкова много, даже по-малко от на предходната, а и самата работа – мръсна и незадоволителна. Но поне ще е независим. Денят на назначението, неговият ден на независимостта! И последвалият го ден, така де сутрин, когато я видя! Все по-рядко му се случваше - Да види, да пожелае. После дойде страхът, въпросите, колебанието, още страх,… Опа, нов комплекс (ама не жилищен) на хоризонта. И сутринта без батерия, идеята, и нашето встъпително „ъ-ъ-ъ-ъ”

А тя, тя стоеше на спирката. Сънена, вдъхваща точно обратното на morning sunshine. За нея просто света не се въртеше ами нарочно я объркваше, слънцето не грееше, а просто болезнено светеше, нямаше ни птички ни пчелички, нямаше нищо преди първото кафе. И точно в това състояние той я завари.

Изненадана ли, повече от изненадана бе. Неотдавна откри своята формула: открита кожа на бедро – до 50%, ясни очертания на задни части – до 70%, ясни очертания на бюст – до 75%, деколте – до 1 см от цепката между гърдите. Тези и още няколко основни похвата спомагаха за идеалната според нея ежедневна визия, а именно – всички виждаха, че е жена но същевременно мъжете можеха да мислят трезво и да не я възприемат само и единствено като сексуален обект. Някога се бе опитала да обясни на този или онзи мъж, че облеклото й няма за цел да провокира желания на работното място. Думите й предизвикаха присмех и бурна ирония ето защо тя реши просто да смени малка част от гардероба си за офис цели и така, за да й е мирно селото ;). Та именно поради всички тези причини изненадата от внезапното внимание спрямо нея бе огромна. Не, че бе лош младежа, напротив, ама защо рано сутрин бе решил да я заговаря? В днешното българско общество се смята едва ли не за неучтиво непознати хора да се заговарят един другиму на улицата, особено рано сутрин. Поздравиш ли случайно човек, а недайсиБоже да му се и усмихнеш веднага ще усетиш омразата и неприязънта полетяла към теб. Другото основно правило, което бе открила за себе си е, че никой не харесва мъжете, е добре де няма да сме толкова крайни, жените са по-предпочитаната и по-харесваната част от обществото. Направете си и вие този експеримент – наблюдавайте поведението на индивидите в един автобус например. В един полупълен (или полупразен) автобус, в който новокачилият се пътник трябва да избере до кого да седне, то индивидът би избрал да седне до жена и това, уважаеми читателю, въобще не зависи от пола на новокачилият се. Това естествено е с условието: „при равни други условия”, но истината е, че този социален прийом не веднъж се бе разигравал пред очите на нашата главна героиня и даже пред други очи и почти бе известен под названието „всички обичат нежния пол”.

- Добро утро! (да повторим защото се отплеснахме в предистория)

- Аззз, азз, можете ли да ми кажете колко е часа тъй като ми е паднала батерията на телефона. (какво пък, оправданието си го бива, всеки би се вързал) А трябва да знам изпуснал ли съм автобуса си.

Тя не можа да сдържи любопитството си:

- 6 и 15. А вие откъде ще разберете дали не сте го изтървали?

- Амии, във сайта не Автотранспорта пише че тръгва от първа спирка вввввв (той извади малко листче) 6,07 и по мои изчисления все още трябва да пътува насам.

Ох ако не бе така сънена щеше да му се смее много на милия наивник, но в това състояние....:

-Е, щом така ви харесва да им вярвате. Във всеки случай аз бих се доверила повече на информацията на хората чакаща на спирката отколкото на официалната информация в интернет. Тя официалната им информация е така да се каже обратнопропорционалното на обществената тайна, защото хем я има, хем всеки знае, че е пълна лъжа, пък обществените тайни хем ги няма, хем всички ги знаят.

-Хм да, и вие сте права. На моменти имам чувството, че изисквам повече от държавата и нацията ни. Уж не съм живял извън страната пък някак си изисквам от нея да е уредена, подредена и да е по-модерна отколкото е. Е, ето в тези моменти се чувствам точно така. Във всеки случай, благодаря ви за точния час и приятен ден.

Тя бе готова да предложи помощта си с информация относно вече преминали автобуси, но осъзна, че: първо не може да е сигурна в това като се има предвид сънеността й и второ, честно казано се притесняваше, че господина би приел думите й като намек за нещо по….. (както винаги става).

Миг по-късно тя се качи на своят автобус и забрави за него.

Утре:

-Хм, извинете, добро утро! Днес вече имам зареден телефон, но да знаете линия №4 дали е минавала!

Имаше нещо закачливо в усмивката му. Но добронамереният тон я омилостиви.

-Всъщност идея си нямам. Съжалявам, но не мога да помогна.

-По дяволите, сега ще се наложи да разговарям с онази госпожа 100 кила, която смърди на „Арда без филтър” – каза той посочвайки сухата мургава лелка с пожълтели зъби в другия край на спирката. Тъкмо бе преминал автобуса за месния завод даващ хляб на половината им съграждани и сега вече на спирката хората можеше да се преброят на една ръка.

-Защо има ли разлика дали са с филтър или без филтър? На мен все еднакво неприятно ми смърдят хората.

-Ха, добра забивка, ще си я запиша ;)

И това бе диалога за днес, кратко, но от сърце. Ледът вече се пропукваше и на него му бе нужно с половин кило по-малко талк, за да я заговори.

…

-Добро утро! Вече знам, че не е минал автобуса ми, но някак си не можех вече да не ви поздравя, така да се каже близка ви чувствам. Около вас няма облак дим, виждам, че не работите за някоя онкологична компания, и парфюма ви е по-приятен от този на госпожа 100 кила. Признавам си веднага, скучно ми е да стоя сам на спирката, свикнал съм да имам с кого да си бъбря сутрин.

-А къде е вашият „кого”?

-Амиии, всъщност е ето там отсреща. Няколко години чаках все на онази спирка тъй като работех на друго място. Отскоро благодарение на великата ГИК

-ъ?

-Глобална Икономическа Криза, толкова много се говори за нея, че ми писна да изговарям трите дълги думи и си ги съкратих. Та благодарение на нея смених спирката, и работата де. Предполагам, че и вие отскоро сте в района, с риск да прозвуча като някой дон жуан, няма начин да не съм ви забелязал досега.

-Ще разочаровам вашата наблюдателност, тъй като чакам на тази спирка вече около 5 години.

-Е добре де, как се е случило това.

-Ами много просто, вижте.

В този момент и той забеляза причината, тъй като спирките не бяха точно една срещу друга то хората на отсрещните страни на улицата не се виждаха. Подобно на стражи всички бяха обърнати наляво и така едва ли не си бяха обърнали гръб. Интересно е как ако накараш хората да правят точно определено нещо те ще възроптаят, ще се борят за своята "свобода на избор", но оставиш ли ги просто ей така, сами да изберат, да им дадеш зрънце, нещо за очакване, нещо за притежаване, то всички до един ще направят едно и също. Досущ като онези вълнисти животни, с които така мразим да ни оприличават, но на които в крайна сметка така добре заприличваме. Войска в цивилни дрехи, утъпкваща пътеки и сама сложила капаците си. Войска, чиито войници се оплакват от самотата си, но се мразят един други му. Които предпочитат да комуникират с виртуални любови, вместо да живеят заедно споделяйки дребни навици на партньора. Войска, в която разстоянието от метър между войниците не е задължително, но крайно желано и, в която най-близкото ти нещо е мобилният телефон и регистрацията ти във Фейсбук.

И кажете, как този млад мъж да не благодари на глобалната икономическа криза, че предизвика неговото уволнение и го накара... да се обърне и на другата страна

-Хм, трябва да правят спирките така, че хората хем да гледат в своята посока, хем да виждат какво става на отсрещния тротоар. Направо ми иде да напиша писмо до общината, защото благодарение на тях аз щях да изпусна вас.

-Е-е-е това е много силно казано. И какво да направи общината, да премести спирката ли.

-Абе не, ама честно казано се замислих оттук насетне така да заставам на спирките, че да имам видимост към отсрещния бряг. Защото май стоейки на своят пост губим голяма част от периферното си зрение. Защото ето сега например виждам как бивш мой колега ми е обърнал гръб.Ами да, ако вие не ми бяхте показали този архитектурен недостатък почти бих помислил, че този човек се прави, че не ме познава, а той просто си чака автобуса :) Е, хайде, хубав ден ви желая, идва и моят превоз.- и той скочи в раздрънкания автобус (съжалявам ама няма как да бъде лъскав и красив, това не би бил разказ за българското ежедневие, а българска фантастика. Или иначе казано това би се случвало само в западни филми)

На другият ден тя забеляза как факта, че той не се появи я натъжи. Интересно е как две думи разменени сутрин с позитивна личност толкова я зареждаха и как след две-три сутрини тя вече усещаше липсата на този човек. Дори почти допусна да си го признае пред себе си.

-Добро утро! (онзи мъжки глас)

Тук тя вече си призна пред себе си изпитаната радост.

...

-Добро утро!

-Добро утро (и широка женска усмивка)

...

-Добро утро!

-Добро да е.

-Вижте, на мен ми хареса да ви поздравявам сутрин, а утре е неделя, предполагам че почивате.

-О да, за щастие.

-Може ли да ви поздравя с добро утро и утре към 10,30 на тази спирка. Няма да искам телефона ви, няма и да ви досаждам, и ако не се появите ще се направя, че не съм ви предлагал и, че тенекията не дрънчи на крака ми.

-Хм, добре. И без това днес имам път през тенекиджийницата, хихи.

...

-Добро утро!

....

-Добро утро и на теб!

...

-Добро утро!

...

-добро утро (шепот под топлата завивка)

...

- Хайде мило, тръгваме ли, ще си изпуснем автобясите!

...

добро утро, добро утро, добро, добро и все по-добро

добре, че се поздравяваме, защото иначе...нямаше да се познаваме

и хора, оглеждайте се, не се знае с кого ще се сблъскате…може да е любовта на живота ви