Есенни мелодии

Петолиние
С накацали по него малки ноти.
По петолинието птиците изписват мелодията на есента. Запееш ли я, сълзите прокапват от очите ти като есенни листа. Есенния залез обагря петолинието. Хартията му е морава, розова, лилава. Ярка и красива. Естествена.
Ей сега есенната песен ще отлети.
А в ехото й ще зазвучи зимната мелодия.
Нейните ноти са по-големи, нямат нужда от петолиние. Стоят си по земята и грачат, както е казал поета.
Петолиние.
Петожицие.
По жицата кацат всякакви. И надеждни и безнадеждни.
Ама само ние, хората ги опредиляме като такива.
Те сами по себе си са просто волни птици, имащи свободата да се излюпят, летят и умрат. И ние, хората, летим. Просто вярваме, че това е сън. Не знаем, че там сме истински, магични, отворени. Само когато си отворим очите ставаме зазимени, вкоренени, духовно вкоченени. Спираме да танцуваме с дърветата, да се реем с птиците, да виждаме цветята. И асоциираме посестримите птици с ноти по петолиние, мечтаем за това, което наричаме сън.
Мелодията отлетя. Това и Моцарт не знае как да го опише. Вивалди само се е опитал...макар и доста красиво. А есенното небе вече прилича на негатив. И аз не знам надолу с главата ли съм или нагоре. Кое е реалност и кое не? Само птиците още са черни. И рисуват с телата си есенни мелодии.