Черни фракове, Бели рокли

- Еми добре де, бяла съм какво от това. Вие пък сте черни и бели, на мен ми се вижда някак……….едностранчиво, скучно и много, много акреативно. ОК, имате костюми, а аз имам рокля – чисто бяла и красива рокля.

     - Уууууууууууууууууууууууууууууууу, къш бяла напаст такава. Снежинка, албиноска, прозрачна лястовица, бледоликата странница… … - тълпата продължи да крещи по жицата. Освиркваха, обиждаха и оплюваха своята сестра. Ако имаха пръсти вместо крила и ако тежаха малко повече от своите 15-20 грама сигурно щяха и пръст и камъни да захвърлят по нея. Добре че не можеха, но и да можеха, нямаше да се промени особено положението. Да си омразен на себеподобните си е повече от болезнено. Това винаги носи самота.
     Имаше един младеж, който й правеше компания. Уж изглеждаше като тях, с фрак, но все пак се навърташе около нея. Сигурно си падаше по странни мадами, бе решил че тъй като нормалните лястовици не му обръщат внимание ще се пробва при странната белопера мацка. Какво ли си бе казал: то никой не й обръща внимание, толкова ще е самотна, че ще ми обърне на мен. Но после видя че и тя не е склонна да му откликне и налюпи деца веднага щом се затопли и избяга.
     Имаше и един...ъъъ…човек. И той бе странна птица (те така се изразяват, явно наистина са умни тия същества, виждате ли само как са проникнали във птичата същност и знаят че странността е част от нея). Един такъв дългокос, веселяк, с гръмък глас и често нецензурно изразяване. Да ама с добро сърце. Топлина лъхаше от това човешко същество. Те не знаят как да ловят мухи, тя отдавна го бе научила и бе простила на дългокосия веселяк, че не й донесе нищо за хапване. Толкова бе наранена от омразата на другите лястовици, че капката доброта от младежа й се стори толкова приятна, като храна за душата един вид.
Той даже извади една джаджа и дълго я държа срещу нея, после с тази джаджа ходеше и показваше какво си има в тях. Ей това не можеше да им разбере на хората. Противно на себеподобните й те смятаха че белите лястовици са нещо хубаво. Така и не можа да разбере защо. Имало някаква връзка с нещо написано отдавна от техен себеподобен. Имало и връзка с някакви стари поверия. Хората за разлика от животните смятали редките неща за хубави, късметлийки един вид.
     Странно, наистина странно, а така й се искаше и нейните събратя да смятат така. Но те я отбягваха, заобикаляха я и даже отлитаха от нея. И то отлитаха на далеч, твърдяха че зимата ги притискала, срокове имали да гонят, не можели да я чакат. Щяла да загрози идеалната форма на ятото. Красотата била в черното и бялото, и така тя щяла да изглежда като дупка сред тях, а за какво им е жива дупка като могат да си направят и без нея само с мъъъничко качествена хореография. И така всички по малко по малко отлитаха на юг. Тя се чудеше какво ще правят там, но после разбра. Измираше храната. Студът и намаляващата слънчева светлина избиваха храната. Насекомите се криеха и заспиваха. Летаргията обзе тях както миграцията обзе братята и сестрите й.
     Ах, този дългокос младеж, защо не се научи да лови мухи.
     Първо й се вкочаниха краката, после човката, по някое време и между перушината навлезе студът. При изгрев слънце нещата сякаш поомекваха, но щеше ли да изкара и другата нощ? Зависи. А надеждата топли ли? А има ли надежда в сърцето, което е било пребито и ожулено от омразата на събратята? Има ли желание аутсайдерът да живее сред, тези които го мразят при условие че няма с кой друг да дели светът?

     Ще говорим на пролет.



     Бел.авт. Посветено на Янко Вълчев, младият любител орнитолог посветил дни в наблюдение и възхищение на бялата лястовица кацнала на къщата му и показал ми расизмът сред лястовиците. Така и не разбрахме какво се случи с бялата лястовица, тя просто изчезна един ден :(