Тъжно ми е...

Тъжно ми е и се чувствам отчуждена. Отчуждена от общество, от държава, от хора. Най-вече от хората, даже се замислих дали не искам да съм животно. Нали знаете онзи лаф - the more I know people, the more I like animals. Даже едно време исках да съм птица - за да летя свободно. Ама и при животните е сложна работата. Макар, че те животните доста са си опростили нещата, в смисъл че знаят си - йерархия, подредба. Но и там се бият помежду си, и там се издебват, изтребват. Всичко е въпрос на надмощие. Всеки ден ще видиш животно с издрано и изтекло око, с рана причинена от друг член на стадото, който е искал да го замени. Може би трябва да съм цвете или какво да е друго растение. Да, и там си има йерархия, но цветята не се тъпчат едно друго, няма да видиш една маргаритка как прекършва друга маргаритка само защото първата й пречи на достъпа на светлина. В светът на флората някак си нещата ми изглеждат по-нежни, по-задружни.

И продължава да ми е тъжно, да ми се плаче. Плаче ми се от човешката природа, от това което виждам хора да причиняват. Даже незнам как да изброя всички потърпевши на човешкия род. Като се почне от това, че си го причиняват едни на други, после се обърнем към майката земя, после към децата й, животните, после ................ много много злоба има в този човешки род. И аз не мога да я разбера, не мога да разбера ужасяващото щастие, което обзема хората когато забият нож в гърба на другия, страховитата наслада от унищожението, от разрухата, от смъртта. Стоя и не мога да я проумея. Мисля, разсъждавам, но не ми идва до съзнанието защо хората се държат така. Днес даже намерих и съмишленик. Толкова бях щастлива, сърцето ми трепна от това че най-сетне намерих човек, който да мисли като мен. Извинявайте приятели мои, простете ми близки мои хора, знам че ме подкрепяте, знам че споделяте отчаянието ми, но имах нужда да знам че някъде там има човек с който не споделяме приятелски чувства, човек външен от моето обкръжение който да мисли като мен, който да споделя моята религия. Имах нужда да знам че не съм сама на тази земя, че зрънцето ... доброта или ... незнам даже как да го нарека, и на други места е паднало. Ако този човек прочете това писание ще разбере че е за него, няма да цитирам имена. Важното е че открих съмишленик.

Открих но и това не ме ощастливи. Така де, защо да се радвам на това че и друг човек страда от това че се чувства аутсайдер. Защо да се чувствам по-малко тъжна че ракът отнема човешки животи само, защото и други хора са изгубили близките си от тази болест? Ами няма причина, просто се чувстваш по-малко сам. Но пак съм отчаяна. И си мечтая, мечтая си за светът, в който хората са усмихнати, в който не те гледат на кръв само защото си поздравил и си се усмихнал. Светът, в който лицемерието не е основната линия на поведение на личността, там където когато хората казват How do you do, they really say "I love you", защото в днешното общество те всъщност казват "Кучко мръсна, ненавиждам те и искам да те видя смазана, омърсена, стъпкана, там долу където ти е мястото. И искам да си там просто защото се наслаждавам на падението ти". Ето сега осъзнах, колко е важна народопсихологията. Как да очаквам от общество, чиято поговорка гласи "Не е важно на мене да ми е добре, важното е на Вуте да му е зле" да споделя моите вярвания. Как да искам в това общество хората да се уважават, да се подкрепят и да мислят един за друг сякаш са първи приятели. Ми не става! И България никога няма да се оправи, защото не иска. Защото на българина му е хубаво да му е гадно. Обича да се оплаква. Ако няма за какво да се оплаче си намира, създава си проблеми. Българина вярва че когато се види с роднини и приятели задължително трябва да се оплаче, да не би случайно тези хора да му завидят и да му забият нож в гърба, защото вярват че той е по-добре от тях. Ето как разсъждава българина за своите близки - това са хората от които трябва да се пазиш, защото те гледат само как да те използват. Ами мерси за такива срещи и такива приятели и близки. Ша ма извинявате ама искам обкръжението ми да ме оставя без дъх от смях, на края на срещата с приятели и/или семество стомаха да ме боли и сълзи да ми текат то смях и после когато се сетя за миговете с тях да се смея макар да съм сама. Искам когато нямаме проблеми на главата си ако щеш да си говорим за птичите и слънцето и времето, но въпреки това да търсим къде е щастието. И да го намираме. Защото, който търси - намира. Как ще намерим щастието хора, къде ще го намерим? Как да намерим щастие когато мотото в живота ни е - Ох, ами то на мене какво хубаво ми се е случило. Ъ? Кво? Ама защо? Дайте да потърсим, дайте да намерим детски смях, дайте да намерим милувка на коте, дайте да чуем птича песничка. Толкова ли загубихте очи за красотата, толкова ли ви привлича асфалта та само в него гледате, толкова ли самовлюбени станахте, че да не видите какво става около вас, а очите ви само навътре да са обърнати?! Натъжавате ме хора! И когато пиша тези думи още повече се натъжавам, защото още по-силно се загнездва в мен чувството, че съм аутсайдер. Защото когато изкажа мнението си хората ми се смеят, когато напиша нещо в което искрено вярвам в някой форум веднага се намира някой да ми напише: "Оф, стига си дрънкала глупости, дай да са плющим, да ти напълня бузите", защото никой не вярва вече в качествената музика, всеки вярва във качествения кючек, за литература пък въобще няма да говоря, че хората забравиха какво е това книга, освен постовете във Фейсбук нищо друго не четат. Защото когато кажа че ще отида на разходка някъде, чувам: Чи к`во ша прайш там, то сега всички барчета са затворени?"

Разберете бе, хора, няма нищо лошо в това да обичаш и уважаваш природата. Няма нищо лошо в това да се усмихнеш (да ве, сериозно). И няма нищо лошо в това да сме добри едни към други, защото когато всеки е добър със всеки ще забравим що е да си пазиш гърба и ще ходим на работа с радост, ще се виждаме с приятелите си с радост, ще се движим в обществото с радост. И усещате ли как радостта и щастието ще са завладели живота ни. Ето как, лесно е като детска игра. Трудното е, че трябва да измислим как да изкореним злобата, мерзостта, душевната мизерия, как да прочистим душите и умовете си от гнусотията която е заляла всички ни.

Искрено вярвам, вярвам че когато обединим усилията си всичко е възможно. Защото когато аз, ти, той, тя, то, ние, вие, те се подкрепяме, ще цари всеобща подкрепа. Когато аз, ти, той, тя, то, ние, вие, те се усмихваме, ще се усмихва цялата земя. Когато аз, ти, той, тя, то, ние, вие, те пазим природата, всички отпадъци ще са рециклирани и поставени на мястото си, дърветата ще са повече, зеленината ще е повече, въздуха и водата ще са чисти. Когато аз, ти, той, тя, то, ние, вие, те мислим позитивно, цялото човечество ще мисли позитивно.

Ето, пак ще кажете че съм мечтател. Ами мечтател съм и знаете ли, много ми харесва да съм мечтател. Харесва ми, защото не ми харесва светът в който живея, обкръжението което имам и това че не мога да намеря колеги и съседи и общество което да е по-добро, защото всички са злобни и анти настроени. И там в мечтите ми е по-хубаво, и е щастливо и както казва моят провокатор, чиито думи преляха чашата ми, там има ливади зелени, и крави черни, кафеви, лилави, и кравите и хората се усмихват и ми е хубаво, и ми е готино да ми е хубаво и......... ИСКАМ ТАКЪВ ЖИВОТ (да знаете крещя го това) ИСКАМ ПЪК! ЖИВОТЪТ МОЖЕ ДА БЪДЕ ХУБАВ, САМО ТРЯБВА ДА ГО ПОЖЕЛАЕМ!