Точка на пресичане

-Ъ-ъ-ъ, извинете, ъ-ъ-ъ, добро утро!

Погледа й веднага се промени (ама не към добро).

-Аз, ъ-ъ, аз…

Тя продължава да гледа странно, даже му се струва, че и нотка враждебност започва да се прокрадва.

-Ох, извинявам се, батерията на телефона ми падна, мога даже да ви го покажа, и имам нужда от точен час, за да знам изпуснал ли съм автобуса си.

(Пфу, така мразеше първите встъпителни думи. В тези моменти винаги казваше прекалено много…

Oh no, I said too much (сякаш веднага припя Michael Stipe от R.E.M.)

…ами така де, той откъде да знае как ще се разчетат действията му. Пък и кой би повярвал, че млад мъж в тия времена няма да знае колко е часа, или си има часовник и/или телефон, еле пък второто кой ли го няма. Пари за хляб и ракия може да няма ама една Прим(к)а си взимаш.

Вече два (или може би три) дни той я наблюдаваше и тази сутрин сякаш отговора сам застана пред него. Черният дисплей на телефона направо му изкрещя отговора на: „Как по дяволите да я заговоря?”. Защото така като я гледаше, това момиче не бе някоя фолк-дива която заговаряш поръчвайки питие от сто и кусур лева. Това е просто очарователно момиче, което гледаш на спирката. А и какъв е шанса да е от ония будещите се с усмивка и да посрещне флирт преди първото кафе с ентусиазъм и желание.

„Твърде стар съм за тия неща, само въпроси си задавам. Ако бях на 16 досега да съм я навил за кафе, а какво правя сега, стоя и си задавам въпроси вместо да задавам на нея.” Но как, как, вижте я само - красива, елегантна, живее своя живот в своята вселена, навява ти мир, защото изглежда така сякаш харесва живота си. Имаш чувството, че не забелязва какво става около нея и не иска ставащото да я забележи.

И допреди два (а може би три) дни той май успяваше.

Мдаа, успяваше, но ето, че бе увлечен. Хвала на Великата Глобална Икономическа Криза. В условията на глобалната икономическа криза (както започваше всяко изречение на всеки човек по света и у нас през изминалата година) се състоя и неговото уволнение. Уволниха го от работата, която мразеше, от която с години се оплакваше. Казваше: „скучна ми е, парите вече не са така добри, екипа не струва”, но дааааа, навика е втора природа и той стоеше и правеше едно и също ден след ден. А сега, сега смени работата. Отначало с мъка, парите хич не бяха толкова много, даже по-малко от на предходната, а и самата работа – мръсна и незадоволителна. Но поне ще е независим. Денят на назначението, неговият ден на независимостта! И последвалият го ден, така де сутрин, когато я видя! Все по-рядко му се случваше - Да види, да пожелае. После дойде страхът, въпросите, колебанието, още страх,… Опа, нов комплекс (ама не жилищен) на хоризонта. И сутринта без батерия, идеята, и нашето встъпително „ъ-ъ-ъ-ъ”

А тя, тя стоеше на спирката. Сънена, вдъхваща точно обратното на morning sunshine. За нея просто света не се въртеше ами нарочно я объркваше, слънцето не грееше, а просто болезнено светеше, нямаше ни птички ни пчелички, нямаше нищо преди първото кафе. И точно в това състояние той я завари.

Изненадана ли, повече от изненадана бе. Неотдавна откри своята формула: открита кожа на бедро – до 50%, ясни очертания на задни части – до 70%, ясни очертания на бюст – до 75%, деколте – до 1 см от цепката между гърдите. Тези и още няколко основни похвата спомагаха за идеалната според нея ежедневна визия, а именно – всички виждаха, че е жена но същевременно мъжете можеха да мислят трезво и да не я възприемат само и единствено като сексуален обект. Някога се бе опитала да обясни на този или онзи мъж, че облеклото й няма за цел да провокира желания на работното място. Думите й предизвикаха присмех и бурна ирония ето защо тя реши просто да смени малка част от гардероба си за офис цели и така, за да й е мирно селото ;). Та именно поради всички тези причини изненадата от внезапното внимание спрямо нея бе огромна. Не, че бе лош младежа, напротив, ама защо рано сутрин бе решил да я заговаря? В днешното българско общество се смята едва ли не за неучтиво непознати хора да се заговарят един другиму на улицата, особено рано сутрин. Поздравиш ли случайно човек, а недайсиБоже да му се и усмихнеш веднага ще усетиш омразата и неприязънта полетяла към теб. Другото основно правило, което бе открила за себе си е, че никой не харесва мъжете, е добре де няма да сме толкова крайни, жените са по-предпочитаната и по-харесваната част от обществото. Направете си и вие този експеримент – наблюдавайте поведението на индивидите в един автобус например. В един полупълен (или полупразен) автобус, в който новокачилият се пътник трябва да избере до кого да седне, то индивидът би избрал да седне до жена и това, уважаеми читателю, въобще не зависи от пола на новокачилият се. Това естествено е с условието: „при равни други условия”, но истината е, че този социален прийом не веднъж се бе разигравал пред очите на нашата главна героиня и даже пред други очи и почти бе известен под названието „всички обичат нежния пол”.

- Добро утро! (да повторим защото се отплеснахме в предистория)

- Аззз, азз, можете ли да ми кажете колко е часа тъй като ми е паднала батерията на телефона. (какво пък, оправданието си го бива, всеки би се вързал) А трябва да знам изпуснал ли съм автобуса си.

Тя не можа да сдържи любопитството си:

- 6 и 15. А вие откъде ще разберете дали не сте го изтървали?

- Амии, във сайта не Автотранспорта пише че тръгва от първа спирка вввввв (той извади малко листче) 6,07 и по мои изчисления все още трябва да пътува насам.

Ох ако не бе така сънена щеше да му се смее много на милия наивник, но в това състояние....:

-Е, щом така ви харесва да им вярвате. Във всеки случай аз бих се доверила повече на информацията на хората чакаща на спирката отколкото на официалната информация в интернет. Тя официалната им информация е така да се каже обратнопропорционалното на обществената тайна, защото хем я има, хем всеки знае, че е пълна лъжа, пък обществените тайни хем ги няма, хем всички ги знаят.

-Хм да, и вие сте права. На моменти имам чувството, че изисквам повече от държавата и нацията ни. Уж не съм живял извън страната пък някак си изисквам от нея да е уредена, подредена и да е по-модерна отколкото е. Е, ето в тези моменти се чувствам точно така. Във всеки случай, благодаря ви за точния час и приятен ден.

Тя бе готова да предложи помощта си с информация относно вече преминали автобуси, но осъзна, че: първо не може да е сигурна в това като се има предвид сънеността й и второ, честно казано се притесняваше, че господина би приел думите й като намек за нещо по….. (както винаги става).

Миг по-късно тя се качи на своят автобус и забрави за него.

Утре:

-Хм, извинете, добро утро! Днес вече имам зареден телефон, но да знаете линия №4 дали е минавала!

Имаше нещо закачливо в усмивката му. Но добронамереният тон я омилостиви.

-Всъщност идея си нямам. Съжалявам, но не мога да помогна.

-По дяволите, сега ще се наложи да разговарям с онази госпожа 100 кила, която смърди на „Арда без филтър” – каза той посочвайки сухата мургава лелка с пожълтели зъби в другия край на спирката. Тъкмо бе преминал автобуса за месния завод даващ хляб на половината им съграждани и сега вече на спирката хората можеше да се преброят на една ръка.

-Защо има ли разлика дали са с филтър или без филтър? На мен все еднакво неприятно ми смърдят хората.

-Ха, добра забивка, ще си я запиша ;)

И това бе диалога за днес, кратко, но от сърце. Ледът вече се пропукваше и на него му бе нужно с половин кило по-малко талк, за да я заговори.

…

-Добро утро! Вече знам, че не е минал автобуса ми, но някак си не можех вече да не ви поздравя, така да се каже близка ви чувствам. Около вас няма облак дим, виждам, че не работите за някоя онкологична компания, и парфюма ви е по-приятен от този на госпожа 100 кила. Признавам си веднага, скучно ми е да стоя сам на спирката, свикнал съм да имам с кого да си бъбря сутрин.

-А къде е вашият „кого”?

-Амиии, всъщност е ето там отсреща. Няколко години чаках все на онази спирка тъй като работех на друго място. Отскоро благодарение на великата ГИК

-ъ?

-Глобална Икономическа Криза, толкова много се говори за нея, че ми писна да изговарям трите дълги думи и си ги съкратих. Та благодарение на нея смених спирката, и работата де. Предполагам, че и вие отскоро сте в района, с риск да прозвуча като някой дон жуан, няма начин да не съм ви забелязал досега.

-Ще разочаровам вашата наблюдателност, тъй като чакам на тази спирка вече около 5 години.

-Е добре де, как се е случило това.

-Ами много просто, вижте.

В този момент и той забеляза причината, тъй като спирките не бяха точно една срещу друга то хората на отсрещните страни на улицата не се виждаха. Подобно на стражи всички бяха обърнати наляво и така едва ли не си бяха обърнали гръб. Интересно е как ако накараш хората да правят точно определено нещо те ще възроптаят, ще се борят за своята "свобода на избор", но оставиш ли ги просто ей така, сами да изберат, да им дадеш зрънце, нещо за очакване, нещо за притежаване, то всички до един ще направят едно и също. Досущ като онези вълнисти животни, с които така мразим да ни оприличават, но на които в крайна сметка така добре заприличваме. Войска в цивилни дрехи, утъпкваща пътеки и сама сложила капаците си. Войска, чиито войници се оплакват от самотата си, но се мразят един други му. Които предпочитат да комуникират с виртуални любови, вместо да живеят заедно споделяйки дребни навици на партньора. Войска, в която разстоянието от метър между войниците не е задължително, но крайно желано и, в която най-близкото ти нещо е мобилният телефон и регистрацията ти във Фейсбук.

И кажете, как този млад мъж да не благодари на глобалната икономическа криза, че предизвика неговото уволнение и го накара... да се обърне и на другата страна

-Хм, трябва да правят спирките така, че хората хем да гледат в своята посока, хем да виждат какво става на отсрещния тротоар. Направо ми иде да напиша писмо до общината, защото благодарение на тях аз щях да изпусна вас.

-Е-е-е това е много силно казано. И какво да направи общината, да премести спирката ли.

-Абе не, ама честно казано се замислих оттук насетне така да заставам на спирките, че да имам видимост към отсрещния бряг. Защото май стоейки на своят пост губим голяма част от периферното си зрение. Защото ето сега например виждам как бивш мой колега ми е обърнал гръб.Ами да, ако вие не ми бяхте показали този архитектурен недостатък почти бих помислил, че този човек се прави, че не ме познава, а той просто си чака автобуса :) Е, хайде, хубав ден ви желая, идва и моят превоз.- и той скочи в раздрънкания автобус (съжалявам ама няма как да бъде лъскав и красив, това не би бил разказ за българското ежедневие, а българска фантастика. Или иначе казано това би се случвало само в западни филми)

На другият ден тя забеляза как факта, че той не се появи я натъжи. Интересно е как две думи разменени сутрин с позитивна личност толкова я зареждаха и как след две-три сутрини тя вече усещаше липсата на този човек. Дори почти допусна да си го признае пред себе си.

-Добро утро! (онзи мъжки глас)

Тук тя вече си призна пред себе си изпитаната радост.

...

-Добро утро!

-Добро утро (и широка женска усмивка)

...

-Добро утро!

-Добро да е.

-Вижте, на мен ми хареса да ви поздравявам сутрин, а утре е неделя, предполагам че почивате.

-О да, за щастие.

-Може ли да ви поздравя с добро утро и утре към 10,30 на тази спирка. Няма да искам телефона ви, няма и да ви досаждам, и ако не се появите ще се направя, че не съм ви предлагал и, че тенекията не дрънчи на крака ми.

-Хм, добре. И без това днес имам път през тенекиджийницата, хихи.

...

-Добро утро!

....

-Добро утро и на теб!

...

-Добро утро!

...

-добро утро (шепот под топлата завивка)

...

- Хайде мило, тръгваме ли, ще си изпуснем автобясите!

...

добро утро, добро утро, добро, добро и все по-добро

добре, че се поздравяваме, защото иначе...нямаше да се познаваме

и хора, оглеждайте се, не се знае с кого ще се сблъскате…може да е любовта на живота ви